Сестра
Шрифт:
— Десетсантиметров нож за обезкостяване, марка „Сабатие“.
Но аз чух единствено думата „Сабатие“, може би защото ме отвличаше от грозната жестокост на останалата част от описанието. Или може би думата „Сабатие“ привлече вниманието ми, защото беше абсурдно да се мисли, че може да си притежавала такъв нож?
— Тес не би могла да си позволи нож „Сабатие“.
Дали този разговор не се израждаше в някакъв фарс? Фалшив патос?
— Може да го е взела от някой приятел? — предположи детектив Финбъро. — Или да й е подарък от някого.
— Щеше да ми каже.
Съчувствието смекчи израза на съмнение по лицето
— Споделяхме най-дребните неща една с друга, мисля, че именно дреболиите бяха нещото, поради което бяхме толкова близки. И тя знаеше, че ще искам да чуя за нож „Сабатие“.
Да, знам, че не прозвуча убедително.
Гласът на детектив Финбъро беше изпълнен със съчувствие, но твърд, и аз за кратко се зачудих дали полицаите, подобно на родителите, вярват в поставянето на граници.
— Разбирам колко ви е трудно да го приемете. Също така разбирам защо имате нужда да обвините някого другиго за смъртта й, но…
Прекъснах го, събрала смелост от сигурността си в теб.
— Познавам я откакто се е родила. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя никога не би се самоубила.
Той отново ме погледна съчувствено; не му харесваше онова, което му предстоеше да ми каже.
— Не сте разбрали, когато бебето й е починало, нали?
Не можах да му отговоря, замаяна от удара му по една част от мен, която и без това вече беше наранена и крехка. Веднъж вече ми беше намекнал, че не сме били близки, но тогава това вървеше с положителното очакване, че си избягала някъде, без да ми кажеш. Да не сме близки, означаваше да си все още жива. Но този път нямаше такъв огромен залог.
— Купила е марки за въздушна поща тъкмо преди да умре, нали? От пощата на Ексибишън Роуд. Значи трябва да ми е писала.
— Пристигнало ли е писмо от нея?
Бях помолила един съсед ежедневно да проверява. Бях се обадила в местния пощенски клон и бях поискала да потърсят. Но нямаше нищо, а едно писмо със сигурност би трябвало вече да е пристигнало.
— Може би се е канела да ми пише, но са й попречили.
Усетих колко слабо прозвуча аргументът ми. Детектив Финбъро продължаваше да ме гледа съчувствено.
— Мисля, че Тес се е оказала в истински ад, когато детето й е починало — каза той. — А адът не е място, където някой би могъл да я последва. Дори вие.
Отидох в кухнята, „оттеглих се грубо“, както би казала мама, но моето не беше грубо оттегляне, а по-скоро абсолютно физическо отрицание на онова, което той ми казваше. Няколко минути по-късно чух как входната врата се хлопва. Не знаеха, че думите можеха да се прокрадват през лошо уплътнените ти прозорци.
Гласът на полицай Върнън беше тих.
— Това не беше ли малко…? — Потрепване, после пълно мълчание. Или може би аз не успях да чуя останалото.
После гласът на детектив Финбъро прозвуча тъжно и аз си помислих: „Колкото по-скоро приеме истината, толкова по-скоро ще разбере, че тя самата няма никаква вина“.
Но знаех истината, както я знам и сега: ние се обичаме;
ние сме близки; ти никога не би отнела собствения си живот.Минута по-късно полицай Върнън се върна обратно с твоята раница:
— Съжалявам, Биатрис. Исках да ти дам това.
Отворих раницата. Вътре бяха само портмонето ти с пътната, студентската и библиотечната карта — знаци за членство към едно общество с библиотеки, градски транспорт и колежи по изкуствата; а не общество, в което човек на двадесет и една години може да бъде убит в изоставена порутена тоалетна и открит чак след пет дни, след което да го обявят за самоубиец.
Скъсах подплатата, но не открих никакво писмо, попаднало случайно под нея.
Полицай Върнън седна на дивана до мен.
— Ето и това — тя извади една снимка от твърд картонен плик. Бях трогната от загрижеността й така, както бях трогната от начина, по който бе сгънала дрехите ти за възстановката. — Снимка на бебето й. Открихме я в джоба на палтото й.
Взех полароидната снимка. Не разбирах.
— Но бебето й е умряло.
Полицай Върнън кимна — като майка, тя усещаше нещата по-добре от мен:
— В този случай снимката е била дори още по-важна за нея.
В началото единственото, към което гледах, бяха ръцете ти, с които държеше бебето, твоите здрави и гладки китки. Лицето ти не се виждаше и аз не се осмелих да си го представя. Все още не се осмелявам.
Погледнах към него. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Веждите му бяха като едва забележими линии, нарисувани с молив, фино оформени и невероятно перфектни; лицето му никога не беше виждало нищо грозно, жестоко или сурово в този свят. Беше красив, Тес. Идеален.
Сега тази снимка е при мен. Нося я през цялото време.
Полицай Върнън изтри сълзите си, за да не капнат върху снимката. Съчувствието й беше неподправено. Чудех се дали някой толкова чувствителен към болките на другите би могъл да остане за дълго на работа в полицията. Опитвах се да мисля за нещо различно от бебето ти; за нещо различно от теб, докато го прегръщаше.
Веднага щом казвам на господин Райт за снимката, рязко се изправям и обяснявам, че трябва да отида до тоалетната. Влизам в дамската тоалетна и сълзите ми потичат в мига, в който затварям вратата зад гърба си. До мивките стои жена, може би някоя секретарка или адвокатка. Която и да е, тя е достатъчно дискретна, за да не каже нищо за сълзите ми, но докато излиза, ми се усмихва едва забележимо в жест на солидарност. Имам още много да ти казвам, но не искам да го казвам на господин Райт, затова докато седя тук и плача за Хавиер, ще ти разкажа следващата част.
Час и нещо след като полицай Върнън си замина, в апартамента пристигнаха мама и Тод. Той беше изминал целия път до Литъл Хадстън, за да я вземе с моята кола под наем, представяйки се, както бях сигурна, че ще направи, като загрижен бъдещ зет. Предадох им думите на детектив Финбъро и ми се стори, че лицето на мама се сгърчи от облекчение.
— Но аз мисля, че от полицията грешат, мамо — добавих и я видях как трепва. Разбрах, че не иска да продължавам, но въпреки това го направих. — Не мисля, че се е самоубила.