Сестра

Мама се загърна по-плътно в палтото си.

— Предпочиташ да са я убили?

— Искам да разбера какво се е случило в действителност. Ти не…

Тя ме прекъсна:

— Всички знаем какво се е случило. Не е била на себе си. Инспекторът ни го каза.

Беше повишила детектив сержант Финбъро в инспектор, за да подсили аргументите си. Долових нотка на отчаяние в гласа й.

— Вероятно дори не е осъзнавала какво прави.

— Майка ти е права, скъпа — намеси се Тод. — От полицията знаят какво приказват.

Той седна на дивана до мама и, както е типично за повечето мъже, разтвори широко крака; зае два пъти повече място, отколкото му беше нужно; беше мъжествен и огромен. Усмивката му се плъзна от моето затворено изражение към откритото лице на мама. Звучеше почти сърдечно:

— Хубавото е, че аутопсията е приключила и можем да организираме погребението й.

Мама кимна, погледна го с благодарност, подобно на малко момиченце. Очевидно се беше вързала на мачовската му поза.

— Знаете ли къде бихте искали да я положите? — попита той.

„Положите“, все едно щяхме да те сложим в леглото и на сутринта всичко щеше да е по-добре. Бедният Тод, не беше негова вината, че евфемизмите му ме изкарваха от нерви. Мама явно не възразяваше:

— Бих искала да я погребем в църковния двор в селото. До Лео.

В случай че още не знаеш, твоето тяло е там. В моментите на най-голяма слабост си представям, че си някъде заедно с Лео, където и да е това „някъде“. От мисълта, че ти имаш него и той — теб, ми става малко по-леко. Но, разбира се, ако това „някъде“ съществува, с вас ще има и трети човек.

Искам да те предупредя, че това, което следва, ще е болезнено. Извадих снимката от плика и я подадох на мама.

— Това е снимка на бебето на Тес.

Мама не пожела да я вземе от ръката ми, дори не погледна към нея.

— Но то е било мъртво.

Съжалявам.

— Било е момче.

— Защо да го снима? Зловещо е.

Тод се опита да се притече на помощ:

— Мисля, че в днешно време позволяват на хората да снимат бебетата си, дори да са мъртви. Като част от процеса на скърбене.

Мама възнагради Тод с един от онези погледи, които обикновено пази за членовете на семейството. Той сви рамене, сякаш да се разграничи от подобна странна и безвкусна вероятност.

Продължих сама:

— Тес би искала да я погребат заедно с бебето й.

Изведнъж гласът на мама се разнесе високо из апартамента ти:

— Не. Не съм съгласна.

— Тя би искала така.

— Би искала всички да разберат за извънбрачното й дете? Това ли би искала? Да изложим срама й публично?

— Тя никога не би се срамувала от сина си.

— А би трябвало.

Мама на автопилот; четиридесет години зараза с предразсъдъците на средната класа на Англия.

— Може би предлагаш да закачим алена буква на ковчега й по този случай? — попитах.

Тод се намеси:

— Скъпа, нямаше нужда от тази забележка.

Изправих се.

— Излизам да се поразходя.

— В снега?

Думите прозвучаха по-скоро критично, отколкото загрижено. Изрече ги Тод, но също толкова лесно биха могли да излязат от устата на мама. Никога преди не се бях озовавала в компанията на двамата едновременно и едва сега започвах да осъзнавам общото помежду им. Зачудих се дали това не беше истинската причина да искам да се омъжа за него; може би познатото, дори когато е негативно, поражда чувства на сигурност, вместо на непоносимост. Погледнах към Тод, щеше ли да дойде с мен?

— Тогава ще остана тук с майка ти.

Винаги си бях мислила, че дори да ми се случеше най-лошото, щях да мога да се хвана за него. Но сега осъзнах защо никой не можеше да ми служи за спасително въже. Падах, откакто те бяха открили, носех се надолу прекалено бързо и прекалено надалеч, за да може някой да преустанови сриването ми. А онова, от което имах нужда, бе някой, който да рискува да се присъедини към мен, на седем мили надолу в тъмното.

* * *

Господин Райт забелязва подпухналото ми лице, когато влизам.

— Достатъчно добре ли сте, за да продължите?

— Напълно — гласът ми звучи отсечено. Той усеща, че това е стилът, който предпочитам, и продължава: — Поискахте ли от детектив Финбъро копие от резултатите от аутопсията?

— Не и тогава, не. Повярвах на думите му, че не е установено нищо друго, освен прерязване на вените й.

— И тогава отидохте в парка?

— Да. Сама.

Не съм сигурна защо го добавих. Сигурно чувството, че Тод ме е предал, е все още живо — дори и сега, когато няма никакво значение.

Хвърлям поглед към часовника; почти един часът е.

— Може ли да прекъснем за обяд? — питам. След десет минути имам среща с мама в ресторанта на ъгъла.

— Разбира се.

Обещах да ти разкажа историята, без да избързвам, но не е честно нито към мама, нито към теб да премълчавам какво изпитва тя сега. И тъй като аз определям правилата, от време на време си позволявам леко да ги заобиколя.

Пристигам в ресторанта няколко минути по-рано и през прозореца виждам, че мама вече седи на една от масите. Вече не си „прави“ косата и без скелето на студеното къдрене кичурите висят прави и безжизнени покрай лицето й.

Когато ме вижда, напрегнатото й изражение омеква. Прегръща ме насред ресторанта — почти не се притеснява, че препречва пътя на един сервитьор към кухнята. Отмята косата (сега е по-дълга) от лицето ми. Знам, съвсем не е типично за мама. Но мъката е изтласкала навън всичко, което сме смятали за нейното истинско „аз“, и е извадила наяве една жена, която ми се струва до болка позната и която свързвам с шумоленето на копринен пеньоар в тъмното и усещането за топла прегръдка от времето, когато още не можех да говоря.

Поръчвам половин бутилка от испанското вино риойя и мама загрижено ме поглежда:

— Сигурна ли си, че трябва да пиеш?

— Става дума само за половин бутилка, мамо. За двете ни.

— Дори съвсем малко количество алкохол може да подейства депресиращо. Четох го някъде.

Момент на мълчание, после двете избухваме в смях — почти истински, — защото депресията е далеч за предпочитане пред болката от загубата.

— Трябва да е трудно отново да минаваш през всичко това, пак да си го спомняш — казва тя.