Сестра
Шрифт:
Мълчанието увисна като стъкло помежду ни.
Наруших го:
— За какво всъщност ви е повече грижа — за излекуването на болните бебета или за собствената ви репутация?
Той отключи вратите на колата, после се обърна към мен:
— Ако в момента брат ви беше неродено бебе, какво щяхте да искате да направя?
Поколебах се, но само за миг:
— Да отидете в полицията и да им кажете истината, а после да си скъсате задника от работа, за да спасите програмата си.
Той се отдалечи от колата, без да си прави труда да ме изчака, нито да заключи автомобила.
Жената със стърчащата като на пънкар коса го позна и му изкрещя:
— Оставете
— Ако Бог си беше свършил работата както трябва още от първия път, нямаше да се налага да влизаме в неговата роля — троснато й отвърна той. Тя го заплю.
Демонстрантът със сивата опашка извика:
— Не на дизайнерските бебета!
Той си проправи път сред озлобената тълпа и се върна в сградата.
Не смятах професор Росен за зъл, той просто беше слаб и егоистичен човек. Той не можеше да понесе мисълта да се прости с новопридобития си звезден статус. Но разполагаше с алиби за бездействието си; оправдаваше се пред себе си с обстоятелствата — лечението на кистозната фиброза е много важно. Ти и аз много добре знаем това.
Стигнах до станцията на метрото и едва тогава осъзнах, че професор Росен ми беше дал изключително важна информация. Когато го бях попитала дали знае кой слага инжекциите с гена в „Света Анна“, той беше отвърнал отрицателно; беше обяснил, че няма достъп до тази информация.
Но беше допуснал, че въпросният човек подбира пациенти, „които наистина страдат от тази болест и едновременно с това тества незаконния ген“. С други думи, лекарят, който слагаше инжекциите, беше същият, който отговаряше за провеждането на експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза в болница „Света Анна“. Така трябваше да е, щом този човек бе отговорен за подбора на пациентите. А да се открие кой ръководи експерименталната програма в „Света Анна“ бе в пъти по-лесно от разкриването на идентичността на човек, поставил една-единствена инжекция.
Навън е красиво, небето е бледо сивкавосиньо като порцелана на Уеджууд. Докато служителите от фирмите неохотно се връщат към офисите си, аз си спомням как когато беше топло, в пансиона провеждахме уроци на открито и как и децата, и учителите се преструваха, че някоя книга много ги интересува, докато всъщност с наслада поглъщаха топлината на лятото — и за момент забравям колко ми е студено.
— Мислите ли, че професор Росен предварително е решил да ви го каже? — пита господин Райт.
— Да. Той е твърде умен и педантичен, за да действа импулсивно. Направи го, с цел да успокои съвестта си, че не е запазил информацията само за себе си и в крайна сметка ми прехвърли топката; от мен зависеше да проявя достатъчно интелигентност, за да разкрия истината. А може би в хода на разговора ни доброто у него бе победило. Но каквото и да е обяснението, сега просто трябваше да разбера кой ръководи програмата в „Света Анна“.
Вече почти не усещам краката си. Не съм сигурна, че когато реша да се изправя на тях, ще успея.
— Позвъних на Уилям и той ми обеща да разбере кой е въпросният негов колега и да ми се обади. Надяваше се да е успял да свърши тази работа до края на деня. После набрах номера на Кася, но мобилният й телефон даваше заето, вероятно продължаваше да говори със семейството си, макар че кредитът й вече сто пъти трябваше да се е изчерпал, така че най-вероятно те й се бяха обадили. Знаех, че ще се среща с някакви нейни полски
приятелки от църквата, затова реших да й разкажа всичко, когато се върне. Когато щяхме да знаем кой стои зад цялата работа и когато за нея щеше да е безопасно.Междувременно отидох на срещата с мама пред оранжерията в Питършъм, откъдето щяхме да изберем растение за градината ти. Бях доволна, че ще се разсея; имах нужда да правя нещо, вместо да кръстосвам апартамента напред-назад в очакване на обаждането на Уилям.
Кася отново беше тръгнала да ме убеждава, че трябва да ти оставя цветя при тоалетната в парка.
Каза ми, че така съм щяла да сложа своя „odcisk palca“ на любов върху злото. („Odcisk palca“ е пръстов отпечатък, най-близкият превод, който бяхме успели да открием за тези думи, но затова пък беше наистина чудесен.) Но това беше работа на другите, не моя. Аз трябваше да открия това зло и да се преборя с него директно, а не с цветя.
След поредицата от студени и влажни седмици настъпи първият топъл и сух пролетен ден. Цветовете на камелиите, игликите и лалетата се разпукваха. Целунах мама, а в отговор тя силно ме прегърна. Докато вървяхме под покривите на старите парници, все едно се бяхме върнали обратно във времето и бяхме попаднали в градината на някое викторианско имение.
Мама проверяваше дали растенията са студоустойчиви и многогодишни, докато аз бях погълната от мислите си — след почти двумесечни усилия в края на този ден най-сетне щях да разбера кой е твоят убиец.
За пръв път, откакто бях пристигнала в Лондон, ми беше топло и свалих дебелото си палто.
— Тези дрехи са ужасни, Биатрис.
— На Тес са.
— Така си и помислих. Сега нямаш никакви пари, нали?
— Всъщност имам. Е, имам малко, но са вложени в апартамента и трябва да изчакам продажбата му.
Трябва да призная, че от известно време насам нося твоите дрехи. Моите нюйоркски тоалети изглеждаха нелепо вън от предишната ми среда на живот, а освен това бях установила, че твоите са далеч по-удобни. Би трябвало да се чувствам странно, задето нося дрехите на мъртвата си сестра, но единственото, което можех да си представя, бе твоето изумление да ме видиш в старите ти дрипи — мен, която винаги трябваше да притежава последните дизайнерски творения и която носеше на химическо чистене всичко само след едно обличане.
— Вече знаеш ли какво се е случило? — попита ме мама. За първи път.
— Не. Но мисля, че ще разбера. Скоро.
Мама погали с пръсти главичката на един рано разцъфнал клематис.
— Този щеше да й хареса.
Изведнъж тя замлъкна, през тялото й премина тръпка на непоносима скръб. Прегърнах я, но тя сякаш бе недосегаема. Известно време просто я държах в прегръдката си, после мама се обърна към мен.
— Трябва да е била толкова уплашена. А аз не бях до нея.
— Тя беше възрастен човек, не можеше непрекъснато да си до нея.
Сълзите й бяха изплакан писък:
— Трябваше да съм с нея.
Спомних си как когато бях малка и се плашех, чувах шумоленето на пеньоара й в тъмното и усещах миризмата на крема й за лице, и сълзите ми моментално пресъхваха; прииска ми се наистина да е била с теб.
Прегърнах я още по-силно, като се опитах да прозвуча убедително:
— Тес нищо не е разбрала, уверявам те, нищичко. Дал й е опиат, така че тя просто е заспала. Не се е страхувала. Умряла е спокойно.
Най-накрая се бях научила също като теб да поставям обичта пред истината.