Сестра

Веднага щом асансьорът ме изплюва на третия етаж, проверявам за сигнал. Не казах на Кася за мъжа, който снощи видях на прозореца, не исках да я плаша. Или да призная другата възможност — че се влошава не само физическото, но и психическото ми състояние. Знам, че физически не съм добре, но никога не съм допускала, че може да не съм добре и психически. Дали мъжът не беше просто илюзия, продукт на болен мозък? Може би човек има нужда от физическа сила, каквато на мен вече ми липсва, за да не загуби връзка с реалността. Най-много се страхувам да не полудея — страхувам се от това, дори повече, отколкото от престъпника — защото това унищожава истинската ти същност, заключена в едно тяло, което по някакъв начин гротескно те надживява. Знам, че ти сигурно също си се страхувала от лудостта. И ми иска да си знаела, че причината за странните реакции на съзнанието ти е била дрогата, а не някаква слабост или болест на мозъка ти.

Може и на мен да са ми дали фенциклидин. Минавала ли ти е тази мисъл през главата, така както ми е минавала на мен? Може би някой халюциноген е отговорен за появата на дявола, който ме преследва. Но кой би могъл да ми го даде? Била съм само в следствената служба, в „Койота“ и в апартамента, където никой не ми желае злото.

Все още няма да казвам на господин Райт за убиеца на прозореца ми; нито за страха, че полудявам. Ако не му кажа, той ще продължава да се отнася с мен както обикновено и в отговор аз ще се държа по същия начин. Той очаква да съм напълно нормална и аз ще трябва да отговоря на тези негови очаквания. Пък и поне през часовете, които прекарвам с него, знам, че съм в безопасност. Така че ще изчакам края на деня и тогава ще му кажа.

Тази сутрин в офиса на господин Райт не е светло; в ъглите се таи тъмнина, която се опитвам да прогоня с примигване на клепачи. Когато започвам да говоря, чувам как малко завалвам думите си, трудно ми е да запомням казаното. Но господин Райт каза, че може днес да успеем да завършим с показанията ми, така че просто ще трябва да положа усилие.

Изглежда господин Райт не забелязва нищо нередно. Може би съм се усъвършенствала в прикриването на състоянието си или пък той напълно се е концентрирал върху задачата да минем и през последната част от показанията ми. Обобщава края на нашето предишно интервю:

— Хати Сим ви е казала, че човекът, който й е сложил инжекцията и е бил при нея по време на раждането, е носел маска?

— Да. Попитах я дали е бил един и същ човек и тя потвърди. Но не можеше да си спомни нищо повече — глас, височина, цвят на косата. Опитваше се да забрави цялото преживяване и аз не я виня.

— Помислихте ли, че мъжът, който е бил при раждането на нейното бебе, е бил същият човек, който е помагал при раждането на бебето на Тес?

— Да. И бях сигурна, че същият човек е убил сестра ми. Но имах нужда от повече факти, за да отида в полицията.

— Сериозни доказателства? — пита господин Райт.

— Да. Трябваше да докажа, че е носел маска, за да скрие идентичността си. Не бях успяла да разбера кой е израждал бебето на Тес. Но може би бих могла да открия кой е сложил инжекциите на нея и на Хати.

* * *

Докато се придвижа от Чизик до болница „Света Анна“ вече беше станало късно, минаваше полунощ. Въпреки това трябваше веднага да разбера. Когато пристигнах, отделенията тънеха в тъмнина. И аз осъзнах, че това не е най-подходящото време за задаване на въпроси. Но вече бях натиснала звънеца на вратата на родилното отделение. Отвори ми някаква непозната сестра. Тя ме изгледа подозрително и аз се сетих, че охраната зорко следи за предотвратяване кражбата на бебета.

— Може ли да говоря с главната акушерка? Мисля, че се казва Кресида.

— Тя си е у дома. Смяната й свърши преди шест часа. Ще е на работа утре.

Но аз не можех да чакам дотогава.

— Уилям Сондърс тук ли е? — попитах.

— Пациентка ли сте?

— Не — поколебах се за момент. — Приятелка.

Чух плач на бебе, после към него се присъедини цял хор. Зазвъня звънец. Младата сестра направи гримаса, изглеждаше силно стресирана:

— Добре. Доктор Сондърс е в стаята за лекари на повикване. Третата врата вдясно.

Почуках на вратата под погледа на сестрата и влязох. Вътре беше тъмно, единствената светлина бе тази, която влизаше през отворената врата. Уилям веднага се събуди и застана нащрек, вероятно защото беше дежурен и от него се очакваше незабавно да започне да функционира на сто процента.

— Какво правиш тук, Бий?

Никой, освен теб не ме беше наричал така. Имах чувството, че си му дала назаем част от нашата близост. Той стана от кушетката и аз видях, че е напълно облечен в сини лекарски дрехи. Косата му беше разрошена. Давах си сметка за теснотата на стаята, за единичното легло.

— Знаеш ли кой слага инжекциите на жените от експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза? — попитах.

— Не. Искаш ли да се опитам да разбера?

Оказа се толкова просто.

— Да.

— Добре — видът му беше делови, напълно концентриран и аз му бях благодарна, че ме взема на сериозно. — Има ли и други пациентки, освен сестра ти, за които знаеш?

— Кася Левски и Хати Сим. Тес се е запознала с тях в клиниката за лечение на кистозната фиброза.

— Можеш ли да ми напишеш имената?

Изчака ме, докато ровя из чантата си и вадя лист хартия, на който да напиша имената на двете жени, после нежно взе листчето от ръката ми.

— А сега мога ли да те попитам защо искаш да знаеш?

— Защото човекът е носел маска. Когато е слагал инжекцията, когато е израждал бебетата.

Настъпи пауза и аз почувствах, че напрежението му се стопява.

— Не е толкова необичайно за медицинския персонал да носи маски, особено в родилните отделения — каза той. — Раждането е мръсна работа и по правило медицинският персонал носи предпазно облекло.

Трябва да беше забелязал недоверието, изписало се върху лицето ми, или моето разочарование.

— Наистина е рутинно, поне в тази болница — продължи той. — Имаме най-висок процент пациенти с вируса на СПИН след Йоханесбург. Редовно ни тестват, за да се избегне заразяването на пациентите, но същото не е валидно в обратния случай. Когато една жена прекрачи прага ни, просто нямаме представа дали е носител на вируса или не.

— Но как се процедира при инжектирането на гена? При слагането на инжекции? — попитах. — Това не е свързано с обмен на телесни течности, нали така? Защо тогава е необходима маска?

— Може би колегата, който го е направил, просто я е носел по навик.

Преди способността му да вижда само най-доброто у хората ми бе изглеждала мила, сега обаче ме разгневи:

— По-скоро би намерил невинно обяснение, отколкото да повярваш, че някой е убил сестра ми и е скрил идентичността си зад маска?

— Бий…

— Но аз не разполагам с лукса да имам право на избор. Единственият вариант, който е отворен пред мен, е грозната жестокост. — Отстъпих назад. — Ти носиш ли маска?