Шестият

Потеглиха с мръсна газ по черния път. Изпод колелата се вдигнаха облаци прах, които засипаха агентите.

— Няма откъде да знаят, че сме тук! — разпалено рече Мишел. — А значките им изглеждаха истински, въпреки че побързаха да ги скрият. Това бяха истински федерални ченгета, Шон!

— Проследили са ни — мрачно рече Шон. — Само не знам от колко време го правят.

— Готова съм да се закълна, че никой не ни следеше, докато пътувахме към фермата на Кел и Пол! Нямаше начин да не забележа опашката, наоколо беше абсолютно голо поле.

— Тъкмо това е работата. Тук също е голо, но въпреки това се появиха, нали?

— Сателитно проследяване? — попита Мишел и машинално погледна през страничното стъкло.

— Защо не? Не забравяй, че срещу нас все пак е ФБР.

— Дори за тях покупката на спътниково време не е лесна работа.

Шон се замисли за момент, после тръсна глава.

— Тези типове не бяха от ФБР. Федералните ченгета биха ни натикали служебните си карти право в носовете, без да бързат да ги прибират.

— В какво сме се забъркали, господи? — прошепна Мишел.

Той не отговори. Просто нямаше какво да каже.

29

— Беше изключително способен служител. С ум като бръснач. Всъщност не — по-остър от бръснач. Никога не бях срещал подобно нещо. Сякаш беше свръхчовек.

Шон и Мишел се намираха в кабинета на Леон Ръсел от данъчната служба на Шарлотсвил. Нисък и дебел мъж с гъста бяла коса. Под ризата му с къси ръкави се виждаше тениска, а над нея бяха опънати тиранти. Пръстите му бяха пожълтели от никотин, а тялото му непрекъснато се въртеше. Сякаш липсата на цигара му пречеше да мисли.

— И ние чухме същото — кимна Шон. — Какви бяха служебните му задължения?

— Да решава проблемите. Всичко, с което не можехме да се оправим, отиваше при Едгар.

— Що за човек беше? — попита Мишел.

— Затворен. Нито веднъж не дойде да изпием по бира след работа. От тук директно се връщаше във фермата си. Според мен обичаше да чете.

— А ходили ли сте някога във фермата му?

— Само веднъж, когато го интервюирах за работа.

— Кой ви насочи към него?

— Познат на мой приятел. Били заедно в колежа. Аз поддържам всякакви контакти, защото ми трябват хора с изключителни способности. Но Едгар беше нещо много повече. Научих, че за известно време е прекъснал учението си, но нямам представа защо. Все пак реших да го поканя на интервю и той прие. Направо ме шашна. На бюрото ми се търкаляше едно от онези кубчета на Рубик. Докато разговаряхме, той го въртеше в ръцете си. Не знам колко пъти го разбъркваше и подреждаше, почти без да го поглежда. Самият аз успях да го подредя само веднъж. Но той сякаш виждаше всяка от възможните комбинации. Бас държа, че е страхотен шахматист.

— Не съм допускал, че данъчната служба издирва таланти — подхвърли Шон. — Заплатите, които предлагате, трудно могат да се сравнят с тези на Уолстрийт.

— Едгар не проявяваше интерес към Уолстрийт. Но не ме разбирайте погрешно. Със сигурност би могъл да измисли някой алгоритъм, който да му донесе милиарди. Или пък да изработи нов софтуер в Силиконовата долина със същия успех.

— Но не е имал интерес към тези неща, така ли?

— Точно така. Беше доволен, че има своята ферма, своите книги и своите числа.

— Числа ли? — вдигна вежди Мишел.

— Да. Този човек обичаше числата и онова, което правеше с тях. Обичаше и сложните неща. Той беше в състояние да обхване тонове параграфи и алинеи от закона за данъчното облагане в различните му приложения — върху приходите, даренията, недвижимата собственост, корпоративната собственост, дружествата, текущите лихви, капиталовите приходи, а после да визуализира общото им действие. И го правеше за удоволствие, представяте ли си? Разбирате ли колко забележително беше това? Данъчният закон е истински кошмар! Дори аз не го разбирам във всичките му части. Всъщност изобщо не го разбирам. А и не познавам човек, който да е наясно с него. С изключение на Едгар. Убеден съм, че той е единственият в тази страна, който е наясно с всеки раздел, алинея и параграф от него.

— Това наистина е забележително — промърмори Мишел.

— О, да. Благодарение на него нашата малка данъчна служба се прочу в цялата страна. Всички искаха да го имат. Имам предвид в рамките на данъчната система. Направиха всичко възможно да го привлекат, но той беше доволен тук и не искаше да се мести другаде. Лично аз съм много щастлив, тъй като благодарение на премиите за отлична работа пенсията ми ще бъде повече от добра.

— Доколкото съм информиран, той често е ходил във Вашингтон — подхвърли Шон. — По какви причини? Може би защото е бил единственият човек в страната, който се е оправял в дебрите на този сложен закон?

Дружелюбното изражение на Ръсел се стопи.

— Кой ви каза, че често е ходил там? — попита той.

— Защо, нима не е истина?

— Зависи какво имате предвид под често.

— А как бихте го определили вие? — попита Мишел.

— Веднъж седмично.

— Рой попадаше ли в тази категория?

— Ще трябва да направя справка с архивите.

— Толкова голяма ли е тукашната данъчна служба?

— Доста по-голяма, отколкото ви изглежда.

Шон превключи скоростите.

— Значи са го арестували като ваш служител? — попита той.

Ръсел се облегна назад и скръсти ръце на шкембето си. Зад гърба му имаше висок рафт с дебели папки, чиито надписи предизвикваха световъртеж.

— А вие наистина ли представлявате интересите на Едгар? — подозрително попита той.

— Точно така. Наети сме от личния му адвокат Тед Бърджин.

— Който, както чувам, междувременно е починал.

— Така е. Убиха го в Мейн, съвсем близо до мястото, където държат Рой.

— Технически погледнато, това означава, че вече не го представлявате — обяви с победоносна усмивка Ръсел, очевидно решил, че така слага точка на разговора.

— Напротив. Рой се представлява от адвокатската кантора на Бърджин и по делото вече е назначен друг адвокат.

Ръсел очевидно не обърна внимание на думите му и разпери ръце.

— Не виждам какво повече мога да ви кажа.

— Можете, разбира се. Не отговорихте на въпроса ми дали Рой е бил арестуван на работното си място. Или може би службата ви е прекалено голяма и за това?

— Не съм длъжен да ви отговарям. Вие не сте от полицията.

— Отказът да разговаряте с нас на практика ни дава напълно достатъчна информация — притисна го Мишел.

— Сигурен съм, че и полицията ви е разпитвала — добави Шон. — Защо просто не ни кажете онова, което сте споделили с тях?

— А вие защо не ги попитате? Вече ви казах достатъчно, освен това имам работа.

— Винаги е приятно да чуеш истината направо от извора — процеди Мишел. — Надявам се, че разбирате своята роля в процедурите.

— Не харесвам начина, по който ми говорите!

— Мислите ли, че е виновен? — приведе се напред Шон.

— Сигурно — сви рамене Ръсел.

— Защо?