Шестият

— Всички гении са малко откачени. За разлика от нас те мислят прекалено много. Затова допускам, че е извършил престъплението, в което е обвинен. Фактът, че един човек знае наизуст всички параграфи и алинеи на закона за данъчното облагане, автоматично го вкарва в категорията на лудите.

— Да се надяваме, че няма да ви изберат за съдебен заседател! — враждебно го изгледа Мишел, предизвиквайки недоволната му гримаса.

— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Рой? — побърза да попита Шон. — Нещо, което да сочи, че би могъл да е сериен убиец?

Ръсел пусна една фалшива прозявка.

— Какво по-точно би трябвало да забележа? — попита с преднамерено отегчен тон той.

— Откъде да знам! — кипна Мишел. — Може би някоя и друга човешка глава в буркан на бюрото му. Или нещо още по-тайнствено, шибан тлъст тъпак!

Минута по-късно вече крачеха към изхода, съпровождани от побелял охранител, който изглеждаше твърд и непреклонен като счетоводителите в сградата. В един момент той протегна ръка към гърба на Мишел с очевидното намерение да я побутне.

— Само да ме пипнеш, и си мъртъв! — изсъска тя.

Мъжът светкавично отдръпна ръката си и се намръщи.

Вероятно беше разтегнал някой мускул.

— Направо съм влюбен в тактиката ти за водене на разпит — въздъхна Шон, след като се озоваха на открито. — Толкова изтънчена, толкова задълбочена!

— Понякога мечтая за добрата стара значка! — отвърна Мишел. — С нея няма как да те изритат, преди да получиш отговори на въпросите си, дори и да се държиш като задник! А оня идиот и бездруго нямаше да ни каже нищо полезно.

— Тук си права. Може би е имал основателни причини да си затвори устата.

— Рой със сигурност не е работил за данъчните, когато са го арестували. Иначе онзи дебелак щеше да ни каже. А сега крие нещо. Реши да мълчи, защото се страхува да не го хванем в лъжа.

Една жена се приближи към тях, когато бяха на няколко крачки от ленд крузъра на Мишел.

Скромна на вид, с права светлоруса коса и очила, зад които блестяха ясни сини очи.

— Може ли за момент?

Двамата се обърнаха едновременно.

— Разбрах, че се интересувате от Едгар…

— Познавахте ли го? — бързо попита Шон.

— Работехме един до друг. Аз съм Джуди… Джуди Стивънс.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на вашия шеф, но той не пожела да разговаря с нас.

— Мистър Ръсел не обича да казва нищо, което може да му причини главоболия — кимна жената.

— Тоест да го захапе за задника, нали? — навъсено уточни Мишел.

— Точно така — кимна с лека усмивка Джуди, а бузите й поруменяха.

— Но вие нямате подобен проблем, така ли? — подхвърли Шон.

— Искам истината да излезе наяве.

— А каква е тя според вас?

— Едгар напусна почти седем месеца преди онзи кошмар. След цели осем години работа при нас.

— Къде е отишъл?

— Никой не знае. Един ден просто не дойде на работа. Попитах мистър Ръсел, но той отговори, че това не е моя работа.

— Ясно — кимна Шон. — А вие чухте ли се с Едгар?

— Ние с него бяхме приятели — сведе поглед Джуди. — Той… Той беше добър човек, но доста срамежлив.

— Не разбрах дали сте се чули с него — настоя Шон.

— Една вечер ми се обади. Ей така, без предупреждение. Попитах го какво става, защо вече не идва на работа. Той отвърна, че има нова служба, но не може да ми каже нищо повече.

— Обясни ли ви защо?

— Каза само, че става въпрос за нещо, хммм… чувствително… Точно тази дума употреби.

— А после обади ли ви се отново?

— Не. От начина, по който говореше, останах с чувството, че обаждането му е…

— Риск, който е поел? — помогна й Мишел.

— Да, точно така — вдигна поглед Джуди. — Риск от негова страна.

— Сигурно е държал на вас, след като го е направил — подхвърли Мишел.

— Аз също държа на него, и то много — разцъфна в усмивка младата жена.

Шон я огледа от глава до пети, изчака малко и подхвърли:

— Значи не вярвате, че е избил онези хора?

— Абсолютно. Познавам Едгар… Е, може би колкото всички останали. Но той не е убиец. Не би могъл да бъде просто защото психиката му не е такава. Беше изключително нежен и внимателен. На мравката път правеше.

Шон й подаде визитката си.

— Обадете ми се, ако си спомните още нещо.

Тя стисна картичката, но остана на място.

— Вие… Вие видяхте ли Едгар? — попита със запъване тя. — Имам предвид на онова… място?

— Да.

— Как е?

— Не е добре.

— Ще му предадете ли поздрави от Джуди? — Тя замълча за момент, после, вече с по-твърд глас добави: — Кажете му, че вярвам в неговата невинност.

— Ще му предам.

Качиха се в колата и потеглиха.

— Слава богу, че поне един човек проявява загриженост към Едгар — прошепна Мишел.

— Двама — поправи я Шон. — Забравяш доведената му сестра.

— Прав си.

— Значи един ден той просто не се появил на работа. Шефът му в данъчното си държи езика зад зъбите. Никой не знае нищо. После той поел риска да се обади по телефона на приятелката си, на която признал, че новата му работа е „чувствителна“.

— От друга страна, се оказва, че Мърдок е в спецчастите за борба с тероризма — намръщено добави Мишел. — Следователно става въпрос за националната сигурност или за някакъв шпионаж. А ти добре знаеш, че ненавиждам шпионажа…

— Искаш да кажеш, че зад тая работа се крие двойна или дори тройна постановка?

— Най-вероятно да.

— Значи смяташ, че този човек има нещо общо с шпионажа?

— Нищо чудно, особено при неговите способности.

— Не виждам какво друго може да им предложи, освен физическите си габарити — сви рамене Шон. — Но силно се съмнявам, че ЦРУ или другите шпионски централи поддържат баскетболни отбори. Значи отива да работи за шпионите, а после всичките тези неприятности се стоварват отгоре му. Новият му работодател трябва да има дойна крава.