Следите остават

На другата сутрин Тороманов отново не напусна квартирата. Следобед към четири часа той излезе с познатата пазарска чанта и се запъти по улица «Граф Игнатиев». Този път Коста и Юлия значително съкратиха разстоянието на преследването. Юлия — като по-малко подозрителна — вървеше по петите му, а Коста я следваше на около петдесет метра отзад, като се стараеше нито за миг да не изпусне из погледа си пъстрата и рокля.

Преследването не продължи много дълго — скоро Тороманов хлътна в някакъв магазин. Юлия дочака приятеля си и му показа вратата, където той бе влязъл. Това бе входът на антикварна книжарница и Коста, без да губи никакво време, също се вмъкна вътре. Не беше сбъркал. Човекът с белите дрехи стоеше пред една от лавиците и внимателно се взираше в гърбовете на книгите. Коста храбро приближи и също се загледа в книгите. Не трябваше да пропуска нито едно негово действие и нито една негова дума.

И все пак нищо особено не се случи. Човекът с белите дрехи накупи цяла купчина стари романи и след като ги плати на касата, небрежно ги напъха в пазарската чанта. След покупката Тороманов, без да бърза, се прибра по същия път у дома си и вече не излезе.

Вечерта Коста разказа накратко какво се бе случило. Момчетата го изслушаха внимателно и се замислиха.

— Обърна ли внимание какви книги купи? — запита най-после Пешо.

— Обикновени романи…

— Не запомни ли заглавията на някои от тях?

Коста се почеса смутено.

— Не можах да ги видя! Единият от тях беше криминален роман, май че се казваше «Зеленият стрелец»…

— От Уолес?

— Имаше и някакъв друг криминален роман с пъстри корици, но не можах да го видя…

— Ей че тиквеник! — възмути се Веселин. — Възрастен човек, пък какви книги чете!

— Това му харесва — усмихна се Коста.

— Не ти ли прави впечатление, че книгите са много! — забележи Пешо. — Човек купува роман, два, пък той наведнъж седем—осем книги и всичките май боклуци…

Те зададоха още няколко въпроса — имало ли е други хора в книжарницата, говорил ли е Тороманов с продавачите, познават ли го в книжарницата.

— Познават то! — възкликна доволен Коста. Продавачът извади изпод масата някаква книга и му каза: «Другарю Тороманов, запазил съм я специално за вас!»

Момчетата замълчаха, в това нямаше нищо особено.

Скоро приятелите отново стигнаха до това, което Веселин таеше в ума си — малка им е групичката, за да следи непрекъснато човека с белите дрехи, не може да се справи сама с работата. За общо учудване пръв Пешо заговори за това.

— Трябва май да увеличим групата! — каза той и едва забележимо се изчерви. — Ако Тороманов почне да ни вижда често, той може да се усъмни! А веднъж усъмни ли се — всичко пропада! Трябва да го следят много хора, та Да не може нищо да разбере!

— Браво! — възкликна Веселин. — И аз точно това мислех!

— Значи, да вземем Бебо! — каза невнимателно Юлия.

Пешо и хвърли сърдит, полупрезрителен поглед, но нищо не отвърна.

— Той ще мълчи! — намеси се и Веселин. — Ще го накараме да ни даде честна пионерска дума.

— За Бебо аз съм съгласен! — въздъхна едва забележимо Пешо. — Но си мисля — и Бебо да дойде, пак сме малко. След дълги препирни решиха да вземат на първо време още шест момчета. И шестимата бяха техни връстници, техни другари в игрите и, разбира се — добри членове на пионерската организация. Реши се още, че и шестимата трябва да дадат клетва да пазят на живот и смърт тайната пред всякакви външни лица, колкото и близки да им са те, а освен това да положат изпит за храброст. По въпроса за изпита наложи своето мнение Пешо, макар никои да не разбираше какъв може да бъде тоя изпит. Дълго мислиха, обсъждаха всякакви предложения и накрая се съгласиха — бъдещият член на групата трябва да премине две опасни препятствия. Първото от тях беше сравнително по-леко — да прескочи бос доста височката ограда от бодлив тел на кварталната градинка. Второто препятствие беше по-трудно — да се премине цялата ширина на градския канал, в който течеше реката, но не по моста, а по дървения му парапет.

Опасно е! — каза замислено Коста. — Ако някой загуби равновесие и падне долу — най-малкото ще си счупи и двата крака!

— Не е толкова страшно! — каза Пешо. Ако загуби равновесие, ще скача на моста!

— Ами ако загуби равновесие на обратната страна? Негова си работа! — отвърна сърдито момчето. — Който не е хладнокръвен, не ни и трябва!

— А ти ще минеш ли? — попита уплашено Юлия.

— Аз ще мина, но ти как ще минеш!

Решиха, разбира се, да освободят Юлия от опасното премеждие, но за другите Пешо не отстъпи. Най-после Веселин и Коста се съгласиха, макар работата да им се струваше не съвсем редна.

— Трябва хората да се проверят! — заключи решително Пешо. — На нас баби не ни трябват! Който е храбър, ще мине, без да падне, а който е страхлив, той няма и да се опита!

— Ще видим! — измънка Коста, все още обзет от лоши съмнения.

Не беше много трудно да съберат новите си другари. Още същата вечер в полумрака на градината се състоя тържественото заклеване. Имаше пълнолуние, алеите и лехите с цветя блестяха от лунната светлина, но под сянката на дърветата лицата на момчетата изглеждаха необикновено тържествени сериозни. Всички бяха вече разбрали, че тоя път не става дума за момчешки игри и летни забавления, а за нещо много сериозно. Какво е то, те още не знаеха и щяха да го узнаят едва на другия ден след полагане на изпита за храброст. Само в началото Пешо с подходящ тон на възрастен заяви, че става въпрос за «важна услуга, която трябва да се направи на държавата в борбата и против заклетите врагове на народа».

Тая нощ мнозина от момчетата едва заспаха от нетърпение и любопитство и не беше никак чудно, че на сутринта всички се явиха на сборния пункт в градинката много преди уреченото време. Коста и Юлия отново бяха оставени на пост, а другите започнаха изпитанията. Прескачането на телената ограда мина благополучно. Оградата беше доста висока, бодливият тел плашеше момчетата с острите си, зъбци и неколцина здравата се изпотиха, преди да скочат. Все пак всички скочиха още от първия опит, макар след това колената им дълго да потреперваха от преживяното вълнение.

След като скачането приключи, всички вкупом се упътиха към моста на реката. Гредата на парапета беше доста тесничка и момчетата почнаха да се почесват. За тяхно щастие каменното дъно на канала беше затлачено от наноси и обрасло в трева, така че при падане ударът значително би се смекчил. Все пак и височината не беше малка. Момчетата гледаха към дъното на канала, споглеждаха се помежду си и по лицата им започна да се забелязва нерешителност.

— Никак не е страшно! — обади се за кураж Пешо, но тоя път и неговият глас не звучеше много сигурно.

— То не е страшно, ама ако някой бухне в реката, може и да се удави! — каза Веселин нерешително.

— Как тъй ще се удави! — стрелна го с недоволен поглед Пешо. — Водата е съвсем плитка… Напротив — по-хубаво е да паднеш във водата, отколкото на камъка! Тъкмо ще паднеш на меко…

За да даде пример, пръв мина Пешо. Той мина бързо и леко, почти без да поглежда към краката си и без нито веднъж да се заклати, като пазеше с разперени ръце равновесие. Когато скочи на другия край, момчетата се поусмихнаха, лицата им се разведриха.