Следите остават
Шрифт:
— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.
— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.
— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:
— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.
— Ще видим! — отвърна Пешо.
— То само се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може
Всички се засмяха.
— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…
— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…
— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.
Момчетата замълчаха.
— Ако разберем защо Тороманов ходи при зъболекаря, може би ще разберем нещо и за ключа — каза Веселин. — Не бива да изпускаме тая следа…
След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще разгледа цялата обстановка, ще види какъв е и самият зъболекар.
— А най-хубаво е да отиде след Тороманов — забеляза Пешо. — Тогава може и да чуе някоя дума, да разбере нещо…
Планът беше добър, но изведнъж засече: оказа се, че няма нито едно момче с развалени зъби.
— Не може да бъде! — разсърди се Пешо. — Всички лъжете!
Стана нужда сам той лично да им прегледа зъбите. Още първият от прегледаните, Бебо Апостолов, се оказа с развален зъб.
— Срамота! — каза сърдито Пешо. — Вижда се колко сте готови за делото!
— Ама дупчицата му е съвсем малка — каза поруменял Бебо. — Това просто не е дупчица!
Когато тръгнаха да си ходят, Коста изведнъж забеляза обеленото коляно на Юлия и учудено попита:
— Това пък какво е? Да не си паднала от трамвая?
Юлия засрамено разказа за подвизите на червенокосия хулиган. Момчетата почервеняха от възмущение, очите им гневно засвяткаха.
— Това… това не е човек! — заекна от яд Веселин. — Такъв да го пребиеш от бой!
— Ще му платим, не бойте се! — обади се мрачно Пешо. — Ще го направя на баница.
Въпреки протестите на Юлия веднага бе взето решение хулиганът да бъде жестоко наказан. Как ще стане това още никой не знаеше, но всички чувствуваха, че наказанието ще бъде безмилостно. Момчетата се разотидоха с гневни сърца и тоя гняв нямаше да се размине до отмъщението.
БАЩАТА СЕ УСМИХВА
Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, видяха, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше.
Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.Така може да стоим и до утре — въздъхна той, — По-добре е да си отидем, пък утре пак ще дойдем…
— Не може, ще чакаме — каза упорито Леша.
— Ако искаш толкова да знаеш — подхвана отново Бебо — никак не е правилно да се бием…
Пешо го погледна недоволно. — Защо да не е правилно?
— Защото сме пионери… Никак не е правилно пионери да се бият по улицата, за всичко си има ред…
— А според тебе, ако нападнат България, пак ли няма да се бием?
— Това е друго — каза с досада Бебо.
— И това е друго!
— Ти мълчи, ще чакаме! — намеси се Веселин и спорът беше набързо решен.
Червенокосият пристигна отнякъде, когато се беше вече съвсем стъмнило. Юлия веднага го позна, но първата и мисъл беше да скрие това от приятелите си. Макар сутринта да беше много ядосана, вече никак не и се искаше да се бият, чудеше се как да се измъкне от неприятната история. За съжаление червенокосият имаше твърде очебиещ изглед и щом го зърнаха, момчетата веднага се наежиха.
— Тоя ли е?
— Не знам, май че е тоя — каза Юлия без желание.
— Не може да не знаеш — отвърна сурово Пешо. — Ти искаш да го скриеш…
— Ясно, че е том — каза хладнокръвно Веселин в бавно стана от мястото си.
— Оставете го на мене! — заповяда Пешо. — Вие само го пазете да не избяга!
След малко червенокосият се видя внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?
Червенокосият го погледна с края на окото и веднага разбра каква е работата.
— Не съм я и виждал — отвърна той нахално.
— Не е вярно! — възкликна Юлия обидено.
Схватката трая едва ли не само няколко мига. Макар червенокосият да бе висок и як, Пешо го събори с няколко удара на земята и здраво седна на гърдите му. Побойникът хриптеше, мъчеше се да хапе, но Пешо го удари още няколко пъти и той внезапно утихна. Луничавото му лице сега изразяваше само страх и безпомощност.
— Признаваш ли се за победен? — попита запъхтян Пешо.
— Признавам се — веднага и с готовност отвърна побойникът.
Това разгневи момчето.
— Ще биеш ли друг път малки момичета?
— Няма да бия.
— Остави я тая гадина! — забеляза отвратен Веселин. — С него не може и да се приказва!
Няколко кварталски момчета се появиха на улицата, но гледаха отстрани, не проявяваха никакво желание да приближат. Побойникът бе освободен. Той бавно стана, като търкаше набитите си места.
— Ако още веднъж закачиш момичета, ще ти избия до един кривите зъби! — каза все още разгневен Пешо.
Червенокосият нищо не отвърна. И тук се случи нещо съвсем неочаквано — докато момчетата се готвеха да си вървят, червенокосият внезапно замахна и с все сила удари Пешо по окото. В следния миг той като стрела побягна по улицата и хлътна в някакъв вход. Момчетата се затичаха след него, но беше вече късно.