Следите остават

— Само че внимателно! — предупреди го Пешо. — Никои нищо не трябва да разбере!

— За това можете да бъдете съвсем спокойни! — усмихна се снизходително Бебо. — Аз си знам работата!

— Не сме много спокойни — обади се Веселин. — Ами ако сега баща ти се върне внезапно да потърси писмото? Ти какво ще му кажеш?

— Нищо няма да му кажа…

— Как тъй нищо? — намръщи се Пешо.

— Ами нищо… Той няма да ме пита…

— Ти си глупак!… Как може да не те попита, като види, че писмото го няма на масата!

— Там е работата, че ти си глупак! — отвърна пренебрежително Бебо, като едва забележимо намигна на другите. — Писмото си е на масата… Аз само го преписах!

Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и погледна с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.

Към обед момчетата се разотидоха и Чарли пръв побърза да се прибере у дома си. Съвестта му не беше съвсем чиста. Сутринта той се беше измъкнал от къщи, без да се обади на майка си, а това много рядко се случваше. Майка му беше вдовица, от десетина години прехранваше сама малкото двучленно семейство, като шиеше рокли и бельо на ония жени из квартала, на които парите им не стигаха, за да ходят при прочутите и скъпи шивачки. През ваканциите и през свободното си време Чарли помагаше на майка си в домакинската работа и ходеше по магазините да пазарува. Само тая сутрин той бе излязъл, без да се обади и без нищо да помогне, понеже се страхуваше да не закъснее за поста в градинката.

Като се изкачи до втория етаж, Чарли малко плахо и виновно натисна звънеца. Това той правеше винаги, за да предупреди клиентите на майка си, че идва външен човек. Тоя път никой не му отвори и след кратко колебание Чарли извади ключа и влезе сам. В антрето той дочу два женски гласа — единия висок, дрезгав и малко нервен, глас на непозната жена, а другия тих и примирителен, гласа на майка му.

— Кой е — попита отвътре тихият и примирителен.

— Аз съм, аз! — отвърна Чарли и влезе в стаята.

Вътре както винаги в работно време беше разхвърляно, по земята се търкаляха трапоски, парчета плат, книжни кройки и макари. Пред голямото стенно огледало стоеше права висока, елегантна жена, с боядисани руси коси, а майка му, с шивашки метър в ръка, и вземаше мярка. Чарли се изправи пред вратата и виновно зачака.

— А, ти ли си? — каза шивачката и Чарли не можа да открие в гласа и нищо огорчено или сърдито, — Тъкмо навреме — иди да измиеш чиниите!

Чарли се понамръщи. Като всички сираци той обичаше с нежна и предана любов майка си, с радост и помагаше в домакинската работа, но винаги се сърдеше, когато му споменат за нея пред външни хора. В края на краищата той е момче и да знаят хората, че мие чинии като някаква бабичка, не е съвсем приятно.

— Добре — отвърна той кратко и понечи да излезе.

Точно в тоя миг Чарли погледна случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.

Като влезе в кухнята, Чарли натопи бързо чиниите в горещата вода, изу обувките си и тихо, на пръсти се промъкна в малкото полутъмно антренце. От стаичката се дочуваха съвсем ясно двата женски гласа и той със затаен дъх заслуша. Сега това не му се струваше нито подло, нито невъзпитано — голямата цел, която си бяха поставили момчетата, оправдаваше всичко.

— Басмите ви, госпожа Тороманова, са скромнички — говореше с тих глас шивачката. — Но аз имам няколко нови, елегантни и модерни моделчета, които просто ще ви разхубавят!

— Не, не трябва! — отговори някак рязко Тороманова. — Вие не ме разбирате! Аз не искам хубави и модерни роклии Аз искам просто две обикновени и скромни домашни рокли! И никаква очебиеща елегантност! Това трябва непременно да го запомните…

— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!

— Не, не! — почти разтревожено възкликна Тороманова. — Никакви деколтета! В никакъв случай!

— Интересно, госпожа Тороманова, но вие сте добре запазена, това ще ви отива!

Комплиментът изглежда поласка клиентката, защото тя добави със смекчен глас:

— Да, да, вярно е, но вие сама виждате какви са времената! Заради едно деколте веднага ще ви произведат буржоазна! По-добре е човек да се облича скромно!

Настана късо мълчание.

— Не сте съвсем права — каза шивачката и в гласа и трепна едва доловимо недоволство. — Хората се носят доста свободно, всеки облича, каквото си иска…

— И тъй аз искам скромни рокли! — някак високомерно подхвърли Тороманова. — За мен това е по-хубаво…

— А моряшкият док?

— От него ще ми направите туристическа пола… Знаете, обикновена пола, да се закопчава отпред с цял ред копчета! Това е всичко!

— Не е малко работа! — каза загрижено шивачката. — Не мога да успея за една седмица…

— Как тъй няма да успеете! — възрази нетърпеливо Тороманова. — Какво е това — две прости рокли и една още по-проста пола… Според мене и пет дена са много… Трябва непременно да успеете! (Тя властно наблегна на думата „непременно“.) Това за мене е най-важното!

Настана кратко мълчание.

— Не, невъзможно е — каза неспокойно шивачката. — Имам и други поръчки преди вашите, които трябва да изпълня…

— Другите поръчки ще ги отложите с няколко дена.

— Не може, госпожа Тороманова — отвърна с въздишка шивачката. — Досега не съм излъгала никоя клиентка със срока, това не ми е в характера…

— Щом е тъй, ще работите извънредно… Една—две вечери ще стоите до късно и пак ще привършите… За извънредната работа аз добре ще ви платя, просто двойно ще ви платя… Роклите ми трябват най-късно след седмица…

— Ще пътувате ли някъде?

— Да, ще пътувам! — отвърна без желание Тороманова.

Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли погледна нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:

— Оная отиде ли си?

— Отиде си — отвърна майката и отвори с дръжката на дървената лъжица капака на тенджерата. Стаята се изпълни изведнъж с гъстата приятна миризма на лучена яхния.