Следите остават

— Гледай какъв подлец! — удиви се Чарли.

Към групата несмело приближиха кварталските момчета, които досега стояха настрана. Едно от тях, с момичешки бретон и очила, първо се обади:

— Да бяхте го набила тоя мръсник и за нас! Цялата улица е писнала от него!

— Ами вие защо не го набиете?

— На нас не ни дават да се бием — каза тъжно очилатият.

— Е, щом не ви дават, тогава яжте сами боя обади се Чарли. Поне да яде човек бой не е забранено!

След половин час момчетата бяха в градинката. Коста и Монката докладваха, че Тороманов излизал за дребни покупки и след това се прибрал у дома си. Изобщо нищо особено или подозрително не беше се случило. Веселин разпредели постовете за другия ден и всички бързо се запътиха към домовете си, защото вече бе станало доста късно.

— Ти остани! — обърна се Пешо към Бебо. Момчето го погледна учудено, но остана. Освен Пешо, тук бе и Веселин; той дочу, че двамата нещо бързо и неразбрано си пошушнаха.

— Преди няколко дена Тороманов е бил у вас! — започна Пешо. — Ти знаеш ли за това?

Бебо ги погледна смаян.

— А вие откъде знаете?

— Ние всичко знаем — каза троснато Пешо. — Ти отговаряй, каквото те питат!

Бебо се замисли, тънкото му лице се опъна.

— Беше в къщи, но тогава не обърнах внимание…

— Не разбра ли защо е идвал?

— Не можах да разбера — поклати—къдравата си глава Бебо. — Чух само, че татко каза на мама: „Виж го какъв нахалник!“. И нещо друго казаха, но нищо не мога да си спомня.

— Щом Тороманов е идвал при баща ти, значи се познават — каза Пешо.

— Сигурно се познават…

— Тогава ти се възлага важна задача — да разбереш от баща ти какъв човек е Тороманов, какъв е бил някога и изобщо всичко за него. Ясно ли е?

Но изглежда, че не беше съвсем ясно.

— Как, направо ли да го запитам?

Защо пък направо? — усмихна се Веселин. — По-добре накриво, със заобикалки. Ако го запиташ направо, и той направо ще те запита — какво толкова те интересува тоя въпрос?

След малко момчетата се разотидоха. Когато Пешо се прибра в къщи, домашните му вечеряха. След всички преживени вълнения той беше здравата изгладнял и веднага седна край масата. Все пак, макар да беше наведен над чинията си, Пешо веднага усети, че другите бяха престанали да се хранят. Той вдигна глава и погледна баща си — строгото му сериозно лице сега изглеждаше дори малко загрижено.

— Защо ти е такова синьо окото? — попита той и учуден, и разтревожен.

Пешо инстинктивно пипна удареното си око.

— Не знаех, че е синьо — каза той смутено.

— Ти сигурно си се бил?

Вече беше безсмислено да крие — така или иначе, наказанието щеше да го сполети.

— Бих се! — отвърна Пешо троснато.

— И по какви причини?

— Остави детето да се нахрани — опита се да му помогне майката.

— Аз съм го попитал вече — отвърна баща му. Пешо почувствува, че го облива пот от смущение.

— Заради Юлия! — отвърна той почти грубо, за да скрие смущението си. — Един хулиган я ритнал, тя паднала и си обелила коляното!

— Как тъй ще я рита? — попита бащата със съмнение. — Без нищо — и я ритнал?

— Без нищо! — троснато отвърна Пешо. — Просто хулиган!

— И ти го наби? — Да, набих го.

— И всичко това, което приказваш, е истина така ли?

— Разбира се, че е истина! — отвърна обиден Пешо. — Няма да те лъжа!

Баща му се облегна на стола. Колкото и да бе смутен, Пешо забеляза, че неговото хубаво и умно лице изведнъж се разведри, в погледа му се появи нещо средно между смях и разнеженост.

— Браво! — каза тихо и потупа леко сина си по тънкото вратле. — Браво, разбрах, че си кавалер! Не обичам хора, които не могат да бъдат кавалери!

Пешо едва ли не се задави с хапката от вълнение, не успя нищо да отвърне и само наведе глава над чинията.

— Сега яж, пък после майка ти ще ти направи компрес — добави бащата и потайно усмихнат, се наведе над яденето си.

С тия думи бе решена съдбата на Юлия в тяхната компания. От тоя ден вече никой нямаше да смее да я пипне, косъм да свали от главата и.

ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ СЛУЧКИ

Изминаха още три дни, без нищо особено да се случи.

И през трите дни момчетата усилено следяха Тороманов. Човекът с белите дрехи рядко излизаше от дома си — обикновено ходеше да пазарува из околните магазини със своята голяма пазарска чанта. Само веднъж той отиде до малкото магазинче, в което продаваше гребени и евтини огърлици жена му. Тороманов не се застоя дълго там, не прояви никакъв интерес към клиентите. След като излезе от магазинчето, той се отби в антикварната книжарница, купи оттам два романа и без да бърза, се прибра у дома си.

Едва на третия ден събитията малко се пораздвижиха. Още рано сутринта в градинката пристигна Бебо и веднага прати да извикат Пешо. Когато момчетата се събраха, Бебо извади от джоба си лист хартия и тайнствено зачете:

— „Драги Бобев“…

— Какво е това? — прекъсна го нетърпеливо Пешо. — Писмо ли?

— Чакайте, ще видите…

— Ти по-напред кажи какво четеш…

— Ясно, че е писмо! — разсърди се Бебо.

Все пак не го оставиха да прочете писмото, преди да разкаже историята му. А историята беше съвсем простичка. Като минал рано сутринта през кабинета на баща си, Бебо намерил на масата писмо и го прочел, „без да иска“. Писмото било от баща му до някой сн „Бобев“, директор на мините за цветни метали „Юг“. Съдържанието на самото писмо беше следното:

„Драги Бобев,

Преди няколко дена при мен дойде инженер Тороманов с молба да му ходатайствувам да постъпи при теб на работа. Разбира се, далече съм от тая мисъл, но тъй като могат да се намерят други доброжелателн, а ти си на зор с инженери, длъжен съм да те предупредя. Според мене Тороманов е отчаян фашист и рядък двуличник. Преди Девети септември служехме заедно във Военноинженерната работилница, където той беше военен инженер с чин подполковник. Благодарение на него там бе разкрита конспирация па наши другари, конто се готвеха да изнесат оръжие за партизаните, и един от тях бе осъден и разстрелян. След Девети Тороманов бе арестуван за известно време, но вината му не можа да се докаже и го освободиха. Във всеки случай дълбоко съм убеден, че това, което ти говоря, е истина. Нямам нищо против да си намери някаква работа и да бъде използуван трудът му, но според мене това не бива да става в твоето предприятие, което е обект на сериозна държавна тайна. Самият факт, че търси при тебе работа, е вече крайно съмнителен.

С другарски поздрав: К. Апостолов“

Когато Бебо свърши писмото, момчетата поразени се спогледнаха.

— Гледай го какъв подлец! — каза с отвращение Коста. — Заради него комунист разстреляли!

Престъпник! — Такъв жив да го дереш, а не да го оставиш да си купува романчета!

— Нали ви казах, че тук има нещо — обади се Веселин. — Да пукна, ако не открием някаква интересна работа!

— Трябва да разберем какъв е тоя Бобев — забеляза накрая Пешо. — И какво е това негово предприятие!

Разбира се, натовариха отново Бебо да събере по някакъв начин сведения и момчето веднага се съгласи.