Суперкомандос

— Виж какво, онези хора са много опасни. Радвай се, че им се изплъзна. Нямаш представа на какво…

— Имам много добра представа. — Насочих бластера към лицето му. — Клиниката.

— Господи, те са просто мои познати. Нали разбираш, делови партньори. Понякога им трябват резервни части, а аз… — Той рязко смени тона, защото видя лицето ми. — От време на време ми вършат услуги. Само бизнес, нищо повече.

Помислих си за Луиза, по прякор Анемона, и за съвместното ни пътуване. Усетих как едно мускулче под окото ми заигра и едва се удържах да не натисна веднага спусъка. Вместо това се съсредоточих върху гласа си и го използвах. Заговорих студено като машина:

— Отиваме на разходка, Джери. Двамата с теб ще посетим твоите делови партньори. И не си играй с мен. Вече съобразих, че е отвъд залива. А имам добра памет за места. Насочиш ли ме погрешно, гарантирам ти моментална ИС. Ясно?

Прочетох отговора по лицето му.

Но за по-сигурно, докато излизахме от клуба, спирах при всеки труп, за да изгоря главата му до раменете. Вълната от мирис на изгоряла плът ни последва към утринната улица като разярен призрак.

В северното разклонение на Милспортския архипелаг има едно рибарско селце, където ако човек се е спасил от удавяне, трябва да преплува до един нисък риф на около половин километър от брега, да плюе в океана отвъд и да се върне. Сара е родом оттам и веднъж, докато се криехме в някакъв евтин хотел от преследване и непоносима жега, тя се опита да ми обясни смисъла. По онова време цялата работа ми се стори евтино самохвалство.

Сега, докато отново вървях по стерилно белите коридори на клиниката и усещах дулото на собствения си филипс, притиснато към врата ми, започнах донякъде да проумявам каква сила се изисква, за да нагазиш отново във водата. Разтърсваха ме студени тръпки още откакто слязох за втори път с асансьора. След Иненин почти бях забравил какво е да се страхуваш наистина, но виртуалните системи са друга работа. Там нямаш контрол и може да те сполети буквално всичко.

После още веднъж и още веднъж.

В клиниката бяха сериозно стреснати. Новината за въздушното барбекю на Треп сигурно бе стигнала до тях и когато човекът от екрана край входа ме видя, лицето му пребледня.

— Мислехме, че…

— Няма какво да мислиш — грубо го прекъсна Джери. — Отваряй скапаната врата. Трябва веднага да приберем тоя боклук.

Клиниката бе част от стар жилищен блок, обновен в нео-индустриален стил — жълти и черни ивици по вратите, скелета покрай фасадите и фалшиви въжета и хаспели по балконите. Вратата пред нас се разтвори по средата и двете крила безшумно плъзнаха настрани. Джери хвърли последен поглед към утринната улица, сетне ме бутна навътре.

Вестибюлът се оказа в същия стил — пак скелета покрай стените и оголени тухли тук-там. Вътре чакаха двама пазачи. Единият протегна ръка и Джери му се озъби.

— Не ми трябва помощ, по дяволите. Вие сте тъпанарите, дето пуснаха тоя скапаняк.

Двамата пазачи се спогледаха и протегнатата ръка примирително разпери длан. Отведоха ни до вратата на товарен асансьор — същият, с който бях слязъл от покрива миналия път. Когато слязох най-долу, същият медицински екип чакаше да ме упои. Изглеждаха нервни и уморени. Наближаваше краят на нощната смяна. Когато същата сестра посегна към мен със спринцовката, Джери пак се озъби. Беше усвоил гримасата до съвършенство.

— Зарежи това, мамка ти. — Той ме натисна по-грубо с пистолета. — Тоя тук вече няма къде да избяга. Искам да видя Милър.

— Той е на операция.

— На операция? — Джери се изсмя дрезгаво. — Искаш да кажеш, че гледа как киберхирургът реже и кърпи. Добре, тогава отивам при Чун.

Екипът се колебаеше.

— Какво? Само не ми разправяйте, че тая сутрин всичките ви консултанти са се хванали да работят.

— Не, само че… — Единият санитар ме посочи с пръст. — Не е по процедурата да го въвеждаме буден.

— Не ми дрънкай за процедурата. — Джери отлично играеше ролята на човек, готов да избухне от ярост. — Процедура ли беше да пуснете тоя боклук да ми съсипе заведението, след като ви го пратих? Процедура ли беше, а?

Мълчание. Погледнах към бластера и немекса, затъкнати под колана на Джери, и мислено пресметнах ъглите. Джери ме стисна по-здраво за яката и пъхна пистолета под брадата ми. Огледа свирепо медиците и заговори така, сякаш едва запазваше спокойствие.

— Той няма къде да иде. Разбрахте ли? Нямам време за вашите глупости. Отиваме да се срещнем с Чун. А сега мърдайте.

Те се хванаха. Всеки би се хванал на тяхно място. Увеличиш ли натиска, повечето хора реагират по един и същ начин. Отстъпват пред човека с по-голяма власт или с оръжие в ръката. Тези тук бяха уморени и изплашени. Почти тичешком се отправихме по коридора. Минахме край операционната зала, където се бях събудил, или друга подобна на нея. Зърнах човешки фигури, струпани около хирургичната маса, а над тях киберхирургът се движеше като паяк. Бяхме отминали десетина крачки по-нататък, когато някой излезе в коридора зад нас.

— Един момент.

Гласът беше учтив, почти безразличен, но застави Джери и санитарите да заковат на място. Обърнахме се към висок мъж със синя престилка, окървавени гумени ръкавици и маска, която в момента сваляше с небрежно движение на палеца и показалеца. Разкри се банално красиво лице — сини очи, мургава кожа и квадратна челюст. Типичен Мъж на годината от някой треторазряден козметичен салон.

— Здравей, Милър — каза Джери.

— Какво става тук? — Високият мъж се обърна към лекарката. — Коро, знаеш много добре, че пациентите се въвеждат тук само под упойка.

— Да, сър. Мистър Седака настоя, че няма никакъв риск. Било спешно. Иска да разговаря с директора Чан.

— Не ме интересува колко е спешно. — Милър се завъртя към Джери и подозрително присви очи. — Полудял ли си, Седака? Това тук да не ти е галерия за посетители? Вътре имам клиенти. Известни лица. Коро, веднага инжектирай този човек.

Добре де. Късметът никога не е вечен.

Вече действах. Преди Коро да извади пневматичната спринцовка, аз грабнах немекса и бластера от колана на Джери, завъртях се и стрелях. Коро и двамата й колеги рухнаха с множество рани. По белите плочки зад тях плисна кръв. Милър имаше време за един възмутен крясък, после го прострелях в устата с немекса. Джери се отдръпваше от мен, отпуснал ръката с незаредения филипс. Вдигнах бластера.

— Ама слушай, по дяволите, аз сторих всичко, което…

Блесна лъч и главата му експлодира.

Сред внезапно настаналата тишина аз се върнах назад и влязох в операционната. Малката група лекари се бе отдръпнала от масата, върху която лежеше млад носител от женски пол. Всички ме зяпаха иззад хирургическите си маски. Само киберхирургът продължаваше да работи — режеше с точни движения и веднага обгаряше ръбовете на раните. Върху няколко малки метални съдчета край главата на пациентката зърнах безформени кървавочервени буци. Приличаха на предястия за някакъв чудовищен банкет.