Суперкомандос

Обърнах се и открих Уму Прескот зад рамото си.

— Да тръгваме ли? — попита злокобно тя и посочи към къщата.

Банкрофт вече вървеше натам. Поехме след него — според мен с прекалено забързана крачка.

— Един въпрос — изпъхтях аз в движение. — Кое е хлапето? Онова, дето мисис Банкрофт го съсипа.

Прескот само ме стрелна с раздразнен поглед.

— Значи голяма тайна, а?

— Не, мистър Ковач, не е тайна — нито голяма, нито малка. Просто смятам, че можете да употребите ума си за нещо по-полезно, отколкото да обсъждате семейните гости. Щом толкова държите да знаете, другият играч беше Марко Кавахара.

— А, така ли? — Неволно бях възприел разговорния стил на Фири. Полагаше ми се червена точка за психологическо проникване. — Значи затова ми се стори познат. Прилича на майка си, нали?

— Не бих могла да кажа — отвърна небрежно Прескот. — Никога не съм срещала мис Кавахара.

— Блазе ви.

Банкрофт ни чакаше в екзотична оранжерия, пристроена до крилото на къщата откъм морето. Зад стъклените стени бушуваше истински хаос от другопланетни багри и форми, сред които различих младо огледално дърво и множество мъченически храсти. Банкрофт стоеше до един от храстите и внимателно го ръсеше с бял металически прах. За тези растения знаех само всеизвестния факт, че се използват като охранително средство, затова нямах идея какво представлява прахът.

Когато влязохме, Банкрофт се обърна.

— Моля, не говорете много високо. — Собственият му глас звучеше удивително тихо в звукопоглъщащата среда. — На този етап от развитието си мъченическите храсти са извънредно чувствителни. Предполагам, че знаете, мистър Ковач.

— Да. — Озърнах се към листата, напомнящи смътно човешка длан с пурпурно петно по средата, откъдето идваше името на растението. — Сигурен ли сте, че са зрели?

— Напълно. На Адорасион сигурно сте виждали по-едри, но аз поръчах на Накамура да пригоди тези тук за отглеждане на закрито. Тук е също толкова безопасно, колкото в нилвибска колиба — той махна с ръка към три стоманени стола до храстите — и далеч по-удобно.

— Искали сте да ме видите — казах нетърпеливо аз. — За какво?

Само за миг безпощадният черен поглед ме прониза с пълната сила на неговите три века и половина. Сякаш бях надникнал в очите на демон. За тази част от секундата отвътре надникна душата на един Мат и аз видях в тези очи отразен живота на безброй обикновени, простички хора, които са виждали да умират като бледи, пърхащи пеперуди в пламъка на лампа. Само веднъж бях имал подобно преживяване — когато се сблъсках с Ейлийн Кавахара. Усетих горещия полъх по крилата си.

После мигът отмина и Банкрофт отиде да седне като съвсем обикновен човек, оставяйки контейнера с прах на близката масичка. Вдигна очи и изчака да види дали и аз ще седна. Когато останах прав, той събра пръсти и се навъси. Уму Прескот стоеше между нас.

— Мистър Ковач, знам, че според условията на договора съм приел да покривам всички разходи по разследването в разумни граници, но не очаквах да плащам за умишлени органични увреждания от единия край на Бей Сити до другия. Цяла сутрин бях зает да се откупвам както от триадите по Западното крайбрежие, така и от полицията, а те не бяха много добре настроени към мен дори преди да почнете тая касапница. Питам се дали осъзнавате колко ми струва да ви запазя жив и извън хранилището.

Огледах парника и свих рамене.

— Вероятно можете да си го позволите.

Прескот едва не подскочи. Банкрофт си позволи хладна усмивка.

— А може би вече не желая да си го позволявам, мистър Ковач.

— Тогава дръпнете шалтера, дявол да го вземе.

Мъченическият храст трепна от рязката промяна на тона.

Пет пари не давах. Изведнъж загубих желание да участвам в елегантните игри на Банкрофт. Бях изморен. Ако не се брои краткият престой в клиниката, бях бодърствал над трийсет часа и нервите ми прегряваха от непрестанната употреба на неврохимията. Бях водил престрелка. Бях избягал от летяща кола. Бях претърпял разпити, които биха травмирали всеки нормален човек за цял живот. Бях извършил цял куп убийства. И след всичко това тъкмо си лягах, когато въпреки изричната ми забрана „Хендрикс“ ме уведоми да отида при Банкрофт, цитирам, „в интерес на добрите отношения с клиентелата и за да бъде осигурен по такъв начин статутът ви на постоянен гост“. Определено трябваше някой да прочисти овехтелия служебен речник на тоя хотел; зачудих се дали след телефонния разговор да не го сторя лично с немекса, но раздразнението от педантизма на хотела изобщо не можеше да се мери с гнева ми към самия Банкрофт. Точно този гняв не ми позволи да се направя на глух и пак да си легна, а да потегля към Слънчевия дом, облечен със същите смачкани дрехи, които носех от предния ден.

— Извинете, мистър Ковач. — Уму Прескот ме гледаше втренчено. — Да не би да намеквате…

— Нищо не намеквам, Прескот. Чисто и просто заплашвам. — Отново завъртях поглед към Банкрофт. — Никого не съм молил да ме включи в шибаната ви игра. Вие ме домъкнахте тук, Банкрофт. Вие ме измъкнахте от хранилището на Харлановия свят и ме пъхнахте в носителя на Райкър, само за да натриете носа на Ортега. Пуснахте ме с няколко смътни намека, а после гледахте как се лутам из тъмното и си удрям пищялите в миналите ви прегрешения. Е, ако вече не ви се играе, след като работата почна да загрубява, нямам нищо против. Писна ми да си рискувам приставката заради боклук като вас. Можете просто да ме върнете в склада, пък след сто и седемнайсет години ще си опитам късмета. Може да ми провърви. Току-виж дотогава успели да ви изтрият от лицето на планетата.

На входа бяха прибрали оръжията ми, но докато говорех, усетих как из тялото ми се прокрадва застрашителното спокойствие на емисарския боен режим. Ако демоничният Мат отново надигнеше глава, щях да унищожа Банкрофт на място — просто за лично удоволствие.

Странно, речта ми само го накара да се замисли. Той ме изслуша докрай, леко склони глава и се обърна към Прескот.

— Уму, можеш да излезеш за малко. С мистър Ковач трябва да обсъдим някои неща насаме.

Прескот се поколеба.

— Да повикам ли някого пред вратата? — попита тя, хвърляйки многозначителен поглед към мен.

Банкрофт поклати глава.

— Сигурен съм, че е излишно.

Докато Прескот излизаше с изписано по лицето съмнение, аз се опитвах да прогоня възхищението си от хладнокръвието на Банкрофт. Току-що ме бе чул да казвам, че с удоволствие ще се върна в хранилището, през цялата сутрин бе броил останалите подир мен трупове, и все пак вярваше, че ме е опознал достатъчно добре, за да усети дали съм опасен или не.

Седнах. Може би Банкрофт имаше право.

— Дължите ми обяснения — казах спокойно аз. — Можете да започнете от носителя на Райкър. Защо го направихте и защо скрихте от мен?

Банкрофт вдигна вежди.

— Да съм го скрил ли? Та ние почти не говорихме за това.

— Казахте ми, че сте оставили на своите адвокати да изберат носителя. Изрично го подчертахте. Но Прескот настоява, че изборът е бил лично ваш. Трябваше по-добре да я инструктирате какви лъжи сте ми сервирали.

— Добре де. — Банкрофт небрежно махна с ръка. — Обикновен предпазен рефлекс. С толкова малко хора споделяш истината, че накрая ти става навик. Но нямах представа, че за вас ще е толкова важно. Нали разбирате, след кариерата в Корпуса и след толкова време в хранилището. Често ли проявявате такъв интерес към миналото на носителите си?

— Не. Но откакто пристигнах, Ортега се е хванала за мен като самозалепваща опаковка. Мислех си, че е защото има нещо за криене. А тя просто защитавала носителя на своя приятел, докато онзи е на съхранение. Между другото, направихте ли си труда да проверите за какво са го прибрали?

Този път жестът на Банкрофт бе направо презрителен.

— Обвинение в корупция. Неоснователни органични увреждания и опит за фалшифициране на лични данни. Доколкото разбрах, не му е било за пръв път.

— Да, така е. Славел се с тия неща. Бил известен и много мразен, особено из места като Лизниград, където през последните дни вървях по дирите на вашите сексуални подвизи. Но на това ще се върнем по-късно. Искам да знам защо го направихте. Защо съм в носителя на Райкър?