Суперкомандос

За миг очите на Банкрофт трепнаха от оскърблението, но той бе твърде добър играч, за да се поддава на провокации. Той само намести десния си ръкав — утвърден дипломатичен жест за пренебрежение — и се усмихна леко.

— Наистина не подозирах, че ще представлява неудобство за вас. Исках да ви осигуря стабилна защита, а този носител има…

— Защо точно Райкър?

Кратко мълчание. Матовете не са от хората, които позволяват да ги прекъсват, и Банкрофт се мъчеше да преглътне моята липса на уважение. Помислих си за дървото зад тенискорта. Ако Ортега бе тук, сигурно щеше да изреве от възторг.

— Ход, мистър Ковач. Просто ход.

— Ход? Срещу Ортега?

— Именно. — Банкрофт се облегна назад. — Лейтенант Ортега изрази недвусмислено своите предразсъдъци още щом влезе в този дом. Прояви крайно нежелание за сътрудничество. Държа се непочтително. Аз не забравям тия неща и трябваше да уредя сметката. Когато Уму Прескот ми донесе списъка с носителите, забелязах името на Илайас Райкър. Видях също така, че Ортега е платила ипотеката за резервоара. Това ми се стори едва ли не знак на съдбата. Не можах да устоя.

— Малко детинска постъпка за човек на вашата възраст, не смятате ли?

Банкрофт наведе глава.

— Може би. Но пък спомняте ли си генерал Макинтайър от щаба на Емисарския корпус, жител на Харлановия свят? Една година след касапницата на Иненин го откриха изкормен и обезглавен в личния му реактивен самолет.

— Смътно.

Седях изтръпнал и си припомнях. Но ако Банкрофт искаше да си играе на контрол, аз също владеех тази игра.

— Смътно? — Той вдигна вежда. — Бих очаквал един ветеран от Иненин да помни отлично смъртта на командира, който забърка цялата каша и върху чиято небрежност мнозина хвърлят вината за толкова много истинска смърт.

— Разследването на Протекторатския съд свали всички обвинения от Макинтайър — тихо казах аз. — Имате ли да добавите нещо?

Банкрофт сви рамене.

— Само това, че смъртта му приличаше на убийство за мъст, въпреки съдебното решение. Всъщност безсмислен акт, тъй като не можеше да върне загиналите. Детинщината е често срещана слабост сред хората. Може би не трябва да съдим прибързано.

— Може би. — Аз станах, пристъпих до вратата на оранжерията и погледнах навън. — Добре тогава, не смятайте, че ви осъждам, но защо не ми казахте, че посвещавате толкова много време на бардаците?

— А, малката Елиът. Да, Уму ми спомена за това. Сериозно ли смятате, че баща й има нещо общо с моята смърт?

Обърнах се.

— Вече не. Дори сериозно съм убеден, че няма нищо общо. Но загубих много време, за да го изясня.

Банкрофт спокойно срещна погледа ми.

— Съжалявам, ако не съм ви инструктирал както трябва, мистър Ковач. Вярно е, че посвещавам част от свободното си време на платени сексуални забавления, както реални, така и виртуални. Или според вашия елегантен израз — на бардаците. Не го сметнах за особено важно. В друга част от свободното си време играя хазарт на дребно. А понякога практикувам бой с ножове в безтегловност. С всички тия занимания мога да си спечеля врагове, както и с бизнеса. Не смятах, че вашият пръв ден в нов носител на чужда планета е най-подходящ за подробно обсъждане на живота ми. Откъде трябваше да започна? Вместо това изложих основните подробности около престъплението и ви посъветвах да поговорите с Уму. Не очаквах моментално да хукнете като хрътка по дирята. Още по-малко очаквах да прегазите всичко по пътя си. Казаха ми, че Емисарският корпус се слави с дискретност.

Погледнато под такъв ъгъл, имаше право. Вирджиния Видаура би побесняла. Сигурно щеше да стои плътно зад Банкрофт и да ми готви жестоко конско заради грубата игра. Но и тя като Банкрофт нямаше да е виждала лицето на Виктор Елиът онази вечер, когато ми разказваше за семейството си.

— Лорънс.

Мириам Банкрофт стоеше на прага на оранжерията с кърпа през врата и ракета под мишницата.

— Мириам.

В гласа на Банкрофт звучеше искрено уважение, но не успях да доловя някакви други чувства.

— Ще отведа Нейлан и Джоузеф на подводен обяд в Хъдсънс Рафт. Джоузеф никога не е опитвал нещо подобно и го уговорихме да дойде. — Тя погледна Банкрофт, после мен и пак Банкрофт. — Ще дойдеш ли?

— Може би по-късно — каза Банкрофт. — Къде ще бъдете?

Мириам сви рамене.

— Още не съм мислила. Някъде на дясната платформа. Може би в „Бентън“?

— Чудесно. Ще ви настигна. Хванете ми риба-меч, ако видите.

— Тъй вярно. — Тя вдигна длан към слепоочието си в нелеп поздрав, от който и двамата изведнъж се усмихнахме. Погледът на Мириам трепна и се насочи към мен. — Обичате ли морски дарове, мистър Ковач?

— Вероятно. Нямах много време да свикна със земната храна, мисис Банкрофт. Засега се задоволявам, с каквото ми предложи хотелът.

— Е, ако случайно почнете да харесвате риба — каза многозначително тя, — може ли да очакваме и вас?

— Благодаря, но не ми се вярва.

— Добре — усмихна се Мириам. — Опитай да не се бавиш, Лорънс. Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.

Банкрофт изпръхтя.

— Не се учудвам след тая днешна игра. По някое време си помислих, че го прави нарочно.

— Не и в последния гейм — подхвърлих аз.

Двамата се завъртяха към мен. Погледът на Банкрофт беше неразгадаем; Мириам наклони глава с широка усмивка, която й придаваше удивително детински вид. За момент погледите ни се срещнаха и тя вдигна ръка да докосне косата си с едва доловима неувереност.

— Къртис ще докара лимузината — каза тя. — Трябва да тръгвам. Беше ми много приятно да ви видя отново, мистър Ковач.

Двамата с Банкрофт се загледахме как Мириам крачи през ливадата и късата й поличка подскача напред-назад. Дори ако приемех за чиста монета привидното безразличие на Банкрофт към неговата съпруга като сексуално същество, разговорът преди малко не ми хареса. Твърде много приличаше на игра с огъня. Трябваше да запълня с нещо мълчанието.

— Може ли да попитам нещо, Банкрофт? — казах аз, без да откъсвам очи от отдалечаващата се фигура. — Не се засягайте, но защо един мъж с такава жена, който е избрал да има траен брак, посвещава времето си — цитирам — на платени сексуални забавления?

— Случвало ли ви се е някога да свършите върху женско лице, Ковач?

В Корпуса още от самото начало минаваш курс за преодоляване на културния шок, но понякога бронята се оказва слаба и реалността около теб заприличва на зле сглобена мозайка. Едва успях да сведа очи, преди да съм се вторачил в Банкрофт. Този човек, по-стар от цялата човешка история на моята планета, ми задаваше подобен въпрос. Сякаш питаше дали като малък съм си играл с воден пистолет.

— Хм… Да. Това се случва… когато…

— Срещу заплащане ли?

— Е, понякога. Не е задължително. Аз… — Спомних си буйния смях на жена му, когато избухнах около устата й, а спермата се стичаше по пръстите й като пяна от току-що отворена бутилка шампанско. — Всъщност не си спомням. Не ми е специална страст и…

— Нито пък моя — отсече мъжът срещу мен малко по-натъртено, отколкото трябваше. — Избрах го само за пример. Във всекиго от нас има мисли, желания, които е по-добре да си останат потиснати. И които просто не могат да се изразят в цивилизована атмосфера.