Тайфуни с нежни имена

Изкачвам се до спалнята, за да хвърля през процепа на завесата бегъл проверовъчен поглед към насрещната вила. Полицаите навярно вече са свършили работата си. След две поредни убийства на едно и също място хората почват да добиват трудови навици и всичко върви по-бързо. Градината е безлюдна, а също и мрачният хол, чиито завеси са вдигнати и който ми се разкрива пустинен и ням. Ням и все пак по своему красноречив: значи Розмари не е отишла да успокоява онова бледо същество. Или ако е отишла, вече е изпълнила задачата си.

Няма какво повече да правя в тая празна вила, освен да чакам някой да се вмъкне, за да види и моята сметка. Излизам и поемам по алеята към гората просто за да се разтъпча и да погледна как се представя ситуацията отвън. Гората ме обгръща бавно, сенчеста и прохладна — една колонна зала, тържествена и тиха, зад чиито колонади, там в далечината, прозира смарагдовозеленото поле, а по-натам синята верига на планините, а още по-натам — заснежените грамади на високите върхове, над които синее небето.

Завивам по пътеката, за да поседна на първата срещната скамейка, обаче скамейката се оказва заета. Свито в единия й край, седи слабичко момиче с тъмна ученическа рокля и бяла якичка. А в скута на момичето лежи сиво плюшено мече. Девойката трепва, когато вижда да се приближавам, но аз бързам да я успокоя:

— Не се стряскайте… Аз съм вашият съсед… хазяинът на Розмари…

— Мисля, че съм ви виждала вече — кима девойката, която, както споменах по-рано, навярно отива към трийсетте.

— Ще разрешите ли да седна за минутка?

— Защо не? Скамейката не е моя.

— Не бих искал да ви досаждам…

— Съвсем няма да ми досаждате… Освен ако заговорите за онова ужасно убийство…

— Бъдете спокойна — отвръщам, макар че желанието ми е да заговоря тъкмо за убийството.

— Тук всички искат да ме успокояват и всички ми говорят все за неща, които още повече ме разстройват, сякаш не ти стига, че тази страшна картина все още ми е пред очите… и това тяло… и тая кръв… И дори да затворя очи…

— Няма да ги затваряте — съветвам я. — Когато искате да разсеете един кошмар, трябва не да затваряте очи, а да ги разтваряте възможно повече и да гледате тия обикновени предмети, които ви заобикалят, красивите дървета, ливадата, планините и небето… да се вслушвате в гласа на простите неща…

— Мисля, че простите неща ги разбирам — казва Виолета, като притиска до себе си мечето, сякаш то се готви да се разплаче. — Ако има нещо, което не разбирам, това са хората… И може би затуй винаги се боя от тях… дори от тези, които са любезни и дружелюбни…

— Има разни хора — произнасям нравоучително. — И въпросът не е само дали са дружелюбни, а и какво се крие зад дружелюбието им: съчувства или сметка.

— Но какво всъщност искат всички тия хора от мене? — запитва ненадейно младата жена, сякаш с баналните си поучения съм засегнал тъкмо скритата рана. — И вашата квартирантка… и оная голяма немкиня, дето тази заран ме покани на чай и торта в сладкарницата… и онзи господин Кьониг… чували ли сте такъв?…

— Името ми е познато… — казвам колебливо.

— То е познато на цял свят, защото ако вземете напосока пет души, един от тях ще е Кьониг, но аз имам предвид господина, който вчера дойде да ме пита не продавам ли вилата, ама наистина ли не я продавам, ама съвсем наистина ли не я продавам, защото той не можел да повярва, че не мисля да я продавам, след като имам друго жилище, а аз го запитах какво друго жилище, а той ми вика, че нали досега все сте живели някъде, а аз му казвам, мисля, че при такова нахалство бях в правото си да му кажа, какво значение къде съм живяла, а той отвръща, никакво значение, разбира се, просто си помислих, че сте готова да продадете ако не вилата, то поне това, другото жилище, къде всъщност беше то и има ли изглед към езерото, а аз го питам за какво езеро става дума, а той вика, ами че вие по-добре знаете, докато накрая, колкото и да беше грубо, наложи се да му хлопна вратата под носа…

Тя разказва тая малка повест, достойна за интересното заглавие „Неканен гост“, в скоропоговорка и леко задъхана, като че внезапно овладяна от порива да излее натрупаната горчивина, и аз отлично я разбирам, защото наистина не е приятно да влезеш в бащината си къща и внезапно да установиш, че си попаднал в змиярник.

— А как си обяснявате тия неща? — осмелявам се да запитам.

— Никак, ама абсолютно никак. Нали ви казвам: струва ми се, че по-лесно разбирам предметите или животните, отколкото хората.

Тя замълчава, поставя отново мечето в легнало положение на скута си, сякаш му е дошло време да спи, сетне забелязва:

— И може би така е по-добре, че не разбирам. Защото, ако почна да разбирам, боя се, че ще ми стане още по-страшно. Ето одеве например си помислих: не ме ли привлече тази немкиня нарочно в сладкарницата, за да бъде убит през това време оня нещастен човек. Навярно почвам да фантазирам и сигурно фантазирам, но почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до страшни неща…

— Около вас наистина стават известни неща — признавам. — Ако не непременно страшни, то най-малкото странни…

— Да, но защо? — запитва с измъчен израз жената. — Какво съм им направила? Какво търсят от мене?

— От вас навярно — нищо. Но може би търсят нещо от вилата. Прегледахте ли добре помещенията, дето е живял баща ви?

— Как искате да ровя, когато няма и десет дни от погребението? И като си помисля само, че са го погребали без мене. Ще повярвате ли, че научих за смъртта му съвсем случайно от един стар вестник… Така изолирано живея, че дори…

— Ах, скъпа моя!… О, Пиер… — раздават се в тоя миг зад гърба ни възклицания, чийто произход не е трудно да отгатна.

— Здравейте, Розмари — кимам, като се изправям. — Всъщност вас бях тръгнал да търся, но сега вече трябва да потеглям. Ще се видим довечера.

— Заповядайте някой от тези дни на чай, заедно с госпожицата, разбира се — предлага Виолета с уморена усмивка. — Ще ми бъде много приятно.

И тя ме поглежда малко по-продължително от необходимото, като че за да ми подскаже, че наистина държи на свиждането и че разговорът помежду ни не е приключил.

Розмари се настанява тутакси на скамейката, явно доволна, че съм й отстъпил мястото и че съм ги освободил от присъствието си. А аз потеглям надолу с тъкмо обратните чувства, защото тази Виолета, каквато е простосърдечна и настроена за излияние, е готова жертва в ръцете на моята прекрасна дама. Да се надяваме, че дамата поне отчасти ще ме информира за някои подробности. Което при установилата се помежду ни хладина съвсем не е сигурно.

Часът е шест без четвърт. Намирам се в долния град и поемам донейде преждевременно по дългата мрачна галерия, водеща към площадчето пред асансьора. Преждевременно, ала и преднамерено, защото при подобни срещи не е излишно да провериш, додето не е станало късно, дали някой трети човек не е решил да се яви неканен на срещата.