Тайфуни с нежни имена

— Безразлично ми е.

— На мене обаче съвсем не ми е безразлично. Една пъстърва с масло… ако наистина сте безразличен пред такова нещо, това значи, че трябва сериозно да се загрижите за здравето си.

Прехвърляме се прочее по импровизираното дървено мостче от отсрещния бряг и се отправяме към ресторанта с вид на скромна хижа, но прочут в целия Берн с рибните си специалитети. Пренебрегнали пръснатите на поляната маси, ние се приютяваме по на завет във вътрешността на заведението до един прозорец, гледащ към насрещния бряг, тъй че да можем да виждаме, без да ни виждат.

Оставям грижата за поръчката на Брунер, който, изглежда, е възприел простите вкусове на Флора, освен ако й е наложил своите. По една голяма пъстърва с масло, салата и шише бяло вино — така бива очертана гощавката с пълно пренебрежение към всевъзможните встъпителни тънкости и финални десерти. И едва когато яденето е приключено и кафето — поднесено, немецът си дава труд да заговори.

— Приятно градче, спокойно и тихо — забелязва той с добродушието, присъщо на сития стомах, като наблюдава брега отвъд синьозелените води на Ааре.

— Въпрос на гледна точка — отвръщам нехайно. — Напоследък някои в това градче се поминаха.

— Какво да се прави: хората умират навсякъде.

— Обаче не непременно от насилствена смърт.

— Вярно. И все пак да умреш в Берн… Това наистина не е толкова лошо: да умреш в Берн.

— Умирайте вие — промърморвам. — Аз още не бързам.

— Вярвам ви — кима сговорчиво той. — Само че нещата не винаги зависят от нас. Не смятате ли, че беглият побой, нанесен ви преди малко, не е прелюдия към нещо по-сериозно?

— Не е изключено. Но това не е причина да злорадствувате. Ако аз загубя живота си, туй не значи, че вие непременно ще спечелите каквото и да било.

— О, разбира се: човек не може да печели от всичко — кима със същата сговорчивост Брунер.

— Бих казал дори, че ще загубите.

— Какво именно?

— Един вероятен съюзник.

— Съюзник в кое: в деленето на печалбата?

— Не в деленето, а в осигуряването на печалбата.

— Животът, господине, ме е научил, че и най-верният съюзник не е безплатен. Бих добавил даже, че най-верните са и най-скъпи. Ако смятате, че Флора е за мене едно евтино удоволствие, много се лъжете. За вас може би да, но за мене — не.

— Държа да ви уверя, че се обърнах към Флора не от жажда за удоволствие, а от съвсем други подбуди. И, надявам се, тия подбуди са ви добре известни, както и точното ми предложение.

— В доста общи линии, драги: предлагам сведения, търся сведения… това не е никакво предложение…

— Не бих могъл да бъда по-конкретен пред една жена. Става дума за мъжки разговор.

Фразата приятно погалва ухото на Брунер, който като всеки мъж под чехъл е твърде чувствителен към въпроса за мъжкото достойнство. Той поглажда с царствен жест бръснато си теме, сетне попипва изпитателно пълните си бузи, после похваща с два пръста върха на широкия нос и след като се е убедил по тоя начин, че всичко е слава богу на мястото си, опира гръб в креслото и подхвърля великодушно:

— Е, добре: слушам ви.

— Нужни са ми сведения за връзките ви с Горанов, от старо време и от най-ново.

— Защо са ви?

— Аз не питам защо са ви брилянтите.

— Брилянтите са друго. А сведенията за Гораноф могат да се окажат и сведения за мене самия.

— Аз се интересувам единствено от Гораноф, не от вас.

— Но трябва да убедите и мене, че това е така.

— И всъщност по-голямата част от необходимите ми сведения са вече в ръцете ми и ми е напълно ясно, че Горанов е всъщност Ганев и ако нещо все още ми липсва, то са само отделни подробности, които единствен вие можете да набавите.

— Отделни подробности… — изръмжава подигравателно Брунер. — Ама че подробности!…

— Добре, нека кажем, че са съдбоносни неща — кимам, усетил, че съм налучкал правия път. — Но съдбоносни за кого? За вас и за мене? Хайде де! Човекът, за когото тия сведения са били съдбоносни, вече не е между живите. Така че и сведенията са вече без всякаква стойност. Проумейте добре това, Брунер: стоката, за която идвам при вас, е без всякаква стойност.

— Щом е без всякаква стойност, за какво ви е притрябвала? — изръмжава отново Брунер.

— За да възстановя напълно досието на тоя човек. Наречете го педантизъм, ако щете, но на мене ми е нужно цялото досие. И додето нямам цялото досие, не мога да знам дали проучването ми е приключено. Понякога дори една малка подробност…

— Това не е педантизъм, а шпионаж — забелязва немецът. — А аз винаги съм се пазил от подобни работи. Достатъчно ми е, че изсърбах пет години война.

— Казвам ви, че не рискувате нищо и няма да ви замесвам в нищо и разговорът ще си остане напълно между нас, от което и двамата можем само да спечелим.

Брунер замислено вдига ръка към носа си, защото вероятно е от хората, у които напрегнатият размисъл е неизбежно съпроводен с напрегнато човъркане на носа. Сетне се сеща, че е на публично място, и замества човъркането с разсеяно подръпване на тъпия връх.

— Добре, ще помисля по тоя въпрос. А сега, другото: какво предлагате?

— Информация за едно скривалище. И за всичко останало от тоя род, което бих могъл междувременно да науча. Защото вие не смятате, предполагам, че седя тук със скръстени ръце.

— Вероятно. Иначе нямаше да ви бият — признава Брунер.

Сетне насочва към мене присвитите си очи и запитва:

— А откъде знаете, че камъните са в скривалището?

— Не съм казал, че са в скривалището. Но го допускам по известни признаци.

— Какви признаци?

— Ами тия, че всички се въртят наоколо.

— И къде е това скривалище?

— Спокойно — казвам. — Ако подир одевешния побой стана жертва и на едно подхлъзване, ще ми се събере прекалено много за един ден.

— А сигурен ли сте, че скривалището наистина съществува?

— Абсолютно. Виждал съм го с очите си.

— И не бръкнахте вътре? На кого ги разправяте?

— Има места, където не е лесно да бръкнеш, ако не разполагаш със съответни приспособления. Като оставим настрана факта, в който отдавна вече се опитвам да ви убедя: аз нямам никаква нужда от вашите брилянти. Разберете, Брунер: наистина никаква!

— Вашето скривалище може да се окаже празно като неделен ден — забелязва тоя опърничав човек.