Тайфуни с нежни имена

Вероятно на тая основа между мене и Ганеф се установи нещо като дружба, особено след като навлязохме в Австрия, където Гораноф се почувствува вече съвсем спокоен, а заедно с туй и съвсем се разпусна и вече ни третираше едва ли не като слуги поради единствената причина, че тестетата немски банкноти бяха у него, а не у нас.

Именно тъй възникна и проектът да изкормим тая тлъста риба, когато му дойде времето и мястото, да я изкормим, естествено, в преносния, а не в буквален смисъл на думата, изобщо не ме разбирайте погрешно и имайте предвид, че ако ви доверявам тия неща, то не е от прекалено доверие към вас, а просто защото това са думи на четири очи, които вие нямате никаква възможност да използувате срещу мене.

За двамата българи войната вече бе свършила и те го знаеха, понеже още във Виена бяхме научили, че русите са влезли в България, и намерението на тия двамата бе да се прехвърлят в Швейцария, а аз бях решил да се явя в комендатурата в Брегенц и изобщо да не се увличам в емигрантски авантюри, авантюрите никога не са били по вкуса ми. Така че пътищата ни се разделяха, но преди да се разделят, редно бе като порядъчни търговци да си уредим сметките.

Това стана един ранен следобед някъде между Блуденц и Фелдкирх, ако сте ходили по тия места, планинският път беше достатъчно пуст и аз излязох от платното и свърнах в една горичка.

— Какво? Защо спираме? — сепна се Гораноф, който беше задрямал.

— Свърши бензинът — рекох, което всъщност бе самата истина, макар че другите двама не я знаеха.

— А защо не казахте навреме? — сопна се търговецът. — Тази вечер трябва да сме в Брегенц…

— Ще вземем от някой военен камион — успокоих го. — Пари поне имаме. И понеже стана дума за пари, не е ли време да използуваме почивката и да си уредим сметките?

— В Брегенц — отвърна Гораноф. — На последната спирка.

— Не, тук! — обади се Ганеф.

— А вие по-добре мълчете. На вас нищо не дължа — рече Гораноф.

— Дължите ми живота си. И тъкмо сега е времето да се издължите. Защото за вас последната спирка е тук! — възрази полицаят. — Хайде, слизайте!

— Но какво ви е прихванало? Какво сте намислили? — извика Гораноф.

— Нищо специално. Просто ще делим — каза Ганеф, като с изваден пистолет му помагаше да излезе от колата. — Аз, както знаете, не съм по обемистото имущество. Нито по тежкото. Така че ще се задоволя с брилянтите. Хайде, и по-бързо!

Те стояха един срещу друг на полянката край колата и Гораноф бе вече обзет от паника, но колкото и да бе обзет от паника, съвсем не бе лесно да се раздели с едно съкровище, а брилянтите, за които за пръв път чувах, бяха наистина съкровище, щом Ганеф бе готов да се задоволи с тях, и Гораноф хленчеше и съвсем оглупял от страх, заплашваше, че ще вика, а оня му отвръщаше «викайте, тук има чудесно ехо», но накрая, след като полицаят насочи пистолета в корема му, Гораноф най-после бръкна във вътрешния джоб и извади една плоска черна кутийка, за да откупи живота си, само че не го откупи, защото Ганеф едва взе кутийката и му пусна два куршума в гърдите, а онзи само застана тъй, с отворена уста, сякаш се чудеше какво е станало, и после изведнаж падна.

— Защо го убихте? — запитах, ядосан не на шега. — Не сме говорили за убийство.

— Щях да му стрелям още веднага — рече Ганеф, — но се боях да не съсипя брилянтите. Отде да знам къде ги е скрил.

— Обърквате всичко — казах. — В моята страна още има закони.

— И вашата страна също като моята е фалирала, така че не се грижете толкова за законите — рече Ганеф. — Аз цял живот съм пазил законите и виждате докъде стигнах. Дайте по-добре да свършим с другото и да потегляме.

— Кое другото? — рекох, като заех позиция от задната страна на колата. — Нали вече взехте вашата част?

— Вярно, взех я — отвърна Ганеф. — И нямам никакво намерение да мъкна тежести, та ако ще и да са златни. Но съгласете се, че не мога да харча брилянти. Ще трябва да си разделим поне доларите.

И той понечи да бръкне в купето, обаче аз му казах «марш и да ви видя гърба!», защото вече бях измъкнал валтера, а този подлец в същия момент ми стреля през прозореца на колата и за проклетия ме улучи точно в ръката, с която държах пистолета, и аз го изтървах, изненадан от шока, и добре, че го изтървах, защото се наведох да го взема тъкмо когато онзи изпразни в моя посока останалите куршуми на пълнителя.

Лежах свит до колата, хванал оръжието с лявата ръка, но не знам как сте вие с лявата ръка, обаче аз не мога с нея да бръкна и в носа си, камо ли да улуча нещо от разстояние, и тъкмо се опитвах да видя изпод опела къде е Ганеф, когато откъм мотора лумна пламък. Този мръсник бе решил да запали колата, а заедно с нея и мене и преди да изчезне, бе хвърлил нещо отгоре и аз изпълзях до съседния храсталак и се свих на завет.

Опелът както пламна, така и загасна, защото бензинът наистина бе свършил, така че най-сетне излязох от скривалището си и се върнах на местопроизшествието, но само за да установя, че оня подлец е изчезнал окончателно и безследно заедно с куфарчето, макар да презираше тежкия багаж. Превързах набързо ръката си, огледах за последен път всичко, взех две-три дреболии за спомен и излязох на шосето да чакам някой военен камион.

Най-после наистина се появи камион, обаче това стана едва привечер, понеже в оная планинска местност и в ония дни трафикът съвсем не бе претоварен. Откараха ме до Фелдкирх, но каква полза. Бях загубил твърде много време и Ганеф бе успял навярно вече да се укрие нейде. И после, какво можех да направя с тая ранена ръка? Ще кажете, ръката не ви пречи да го предадете на властите. Съвсем вярно, и шансът да го сбарат нейде, додето още не бе преминал границата, съвсем не бе малък. Щяха да му приберат всичко — и златото, и брилянтите, а вероятно и да му теглят куршума. Но самият аз какво щях да спечеля от цялата тая история?

Аз не съм отмъстителен човек, може да ми вярвате, Лоран. Справедлив — да, справедлив — безусловно. Обаче не и отмъстителен. Реших прочее да запазя делото в личния си архив и когато условията го позволят, да формулирам своя иск.

Ясно, нали?“

* * *

Брунер поглажда с ръка бръснатото си теме, сякаш за да провери дали главата му не се е прекалено разгорещила от прилива на спомени. После десницата се спуска надолу и изчезва във вътрешния джоб. Човекът вади портфейла си, рови известно време в него, а сетне поставя пред мене на масата три малки снимчици. Това са контактни копия от малоформатна камера, но въпреки дребния размер мога съвсем отчетливо да различа изображенията: една и съща сцена, снета от различни гледни точки — проснатият на земята Горанов.

— Това са само мостри от цялата серия — обяснява доволно Брунер. — Заснех я с лайката си, преди да напусна онова място. Имам и други някои спомени или, както би казал човекът на закона, веществени доказателства. Но в цялата колекция най-важният експонат е паспортът.

Той замълчава и ме поглежда все тъй самодоволно, че ме заставя да произнеса очаквания въпрос:

— Какъв паспорт?

— Паспортът на Гораноф. Или, ако щете, паспортът на Ганеф, но вече украсен със снимката на Гораноф.