Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Тайфуни с нежни имена
Шрифт:

— И те ще бъдат вероятно от рода на тия, дето вече ги предложихте на Пенеф.

— Не съм предлагал нищо на Пенев.

— Не ви вярвам. Но това в случая е без значение… И по кой начин смятате да си осигурите брилянтите?

— По най-простия: като бръкна в скривалището.

— Надявам се, че това не е онуй скривалище, дето вече доста хора бъркаха…

— Не, разбира се. Нямам предвид сейфа в хола на Горанов.

— А какво имате предвид?

— Нещо, което никой не подозира. Никой, включително и дъщерята на Горанов, която вашият Кьониг идва да обсажда с хитроумните си въпроси. Но съгласете се,

че да ви разкрия скривалището, това би значело да ви дам брилянтите. Казах вече: готов съм да ви ги дам. Но не срещу пирони. За вас — брилянтите, за мене — досиетата.

— Изключено — поклаща глава Бентън. — За мене — целият пакет, за вас — останалото.

И за да намекне по-ясно кое е това „останалото“, той прави красноречив жест към слепоочието си, сякаш си пуска куршума.

Изобщо преговорите започват тегаво и всеки предявява максимални претенции, ала това е съвсем естествено, защото в подобна сделка винаги трябва да пледираш за максималното, ако искаш да изтръгнеш от партньора минималното. Най-сетне, изморен от безплодните пререкания, американецът благоволява да стъпи на по-здрав терен:

— Чувайте, Лоран: дори да ми предложите наистина тия хипотетични диаманти и дори да съм готов да ви върна жеста, това едва ли ще ви задоволи по простата причина, че не разполагам с досиетата.

— Искате да кажете „с целите досиета“ — поправям го.

Той ме поглежда малко по-остро от обичайното и кима:

— Значи сте в течение…

— Напълно. Мога дори да ви доверя, че единият фрагмент от бумагите е вече в ръцете ми, макар и под формата на фотокопия.

И понеже отново вдига глава и ме стрелва с поглед, бързам да добавя:

— Само не се възпламенявайте. Не съм дотам лекомислен, че да ги нося у себе си. Обаче вие имате останалите два фрагмента…

— Може би — отвръща уклончиво Ралф. — Но аз лично в момента разполагам с един-единствен.

— Имената?

— Не, кадровите бележки.

— Това е почти нищо — промърморвам.

— Това е всичко — разтваря ръце в красноречив жест американецът. — И забележете, засега аз още съвсем не мисля да ви предлагам тия фрагменти.

— Искате да ме убедите, че се скъпите дори за тия дреболии без значение? И че не бихте ги разменили срещу едно съкровище за милиони долари? Вие просто не се чувате какво говорите, Бентън.

— Бих ги разменил може би — подхвърля събеседникът ми. — Обаче само при едно условие: моите негативи срещу вашите негативи плюс брилянтите.

— Вие ставате прекалено алчен, драги.

— Съвсем не. Просто приемам условията ви. Защото вие няма да почнете да отричате, че негативите, които бихте ми предали, са копия. Вярно е, че и моите също са копия. Но за вас копия или не, това е без значение. А аз, с двата фрагмента на ръка, ще мога поне отчасти да задоволя началството.

— Не, вие наистина сте ненаситен — произнасям със сянка на скръбно примирение.

— Аз съм великодушен, Лоран. Иначе в този час вече щяха да ви правят аутопсия. Вие нанесохте вчера побой на двама мои хора, докато други четирима се лекуват в болницата от тежки обгаряния. Без да смятам днешното ви издевателство над Том. За всяка една от тия лудории вие напълно заслужавате по един куршум. А вместо туй, както видяхте, аз най-галантно освободих вашия хлапак и дори стигам дотам в своята мекушавост,

че седя сега тук, в гората, и беседвам е вас. Не, моето великодушие наистина минава отвъд пределите на здравия разум. Но какво да се прави — характер.

— Вие така ме разнежихте, Бентън, че съм готов да отстъпя. Добре: дайте ми негативите в качеството на малко капаро и да смятаме, че сме се разбрали.

— Аз не работя с капаро — поклаща глава американецът. — Ще получите копията точно в мига, когато и аз получа брилянтите.

Той отново ме поглежда, ала този път погледът му е добил обичайната си сънливост:

— И все пак в сделката има едно капаро. Само че от ваша страна. И това сте вие. Не си въобразявайте, че имате дори и най-малкия шанс да офейкате. Нито да вършите някакви лудории. От тази вечер вие сте под карантина, Лоран. И макар може би да не го забелязвате, дори и в тоя момент сте под карантина.

Не правя глупашки опит да се оглеждам. Нямам основание да се съмнявам в думите му и мога да бъда почти уверен, че нейде в съседство верният Тим или някой от този род се е притаил с пистолета си, предвидливо съоръжен със заглушител, или стиска някой от тия ножове, които напоследък тъй често се забиват в гърбовете на съседите ми.

— Ваша работа, Бентън — произнасям примирено. — Само че, мисля, вече ви казах: за да сложим ръка на брилянтите, трябва да стигнем до скривалището. А за да стигна по-бързо до скривалището, ще ви моля да не ми се пречкате. Упражнявайте карантината си, но не ми се пречкайте и не ме въвличайте в боксови мачове. Не мога да искам от вас да изоставите тия старомодни методи, те са станали ваша втора природа, обаче, моля ви, не ме обременявайте с тях поне следните няколко дни.

— Аз съм мек човек, както знаете — признава Ралф неохотно, сякаш е принуден да разкрие ахилесовата си пета. — И не държа да ви развалям физиономията. Но това зависи и от вас. Придържайте се към правилника и никой няма да ви се пречка.

Той натиска копчето на кварцовия си часовник и забелязва:

— Развалихте ми вечерта с тия ваши пазарлъци. А можехме да направим едно предпразнично каре с онези две пепелянки.

— О, „пепелянки“!… Вие сте прекалено жесток спрямо тия две безпомощни жени.

— Имате пълно основание да ги щадите — съгласява се американецът. — Ако не бяха те, да ми отвлекат вниманието с дивотиите си, вие отдавна вече щяхте да фигурирате в графата на покойниците.

— Не се притеснявайте — отвръщам, като ставам. — Има време за всичко. За всичко и за всички.

И ние бавно потегляме назад към тихия и мирен квартал, където в тоя момент може би две жени сънуват прекрасни и страшни сънища, изпълнени с мрачни кошмари и сияйни брилянти.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Розмари не спи. Тя седи на дивана на обичайното си място и в обичайната си поза, кръстосала разголени крака и обърнала лице с напрегнат израз към вратата, дето в тоя миг се появявам.

— О, Пиер! Как ме изплашихте.

— Не ме ли очаквахте?

— Цяла вечер това правя: очаквам ви. И си ям нервите. Помислих, че пак са ви нападнали… че може би даже няма никога да ви видя.

Петте или шестте недопушени цигари в пепелника потвърждават думите й. Обикновено такава е нейната порция за целия ден.

Поделиться с друзьями: