Тайфуни с нежни имена

— Да, там в кафенето е — обяснява Флора, която не знам по какво чудо успява да се вмести зад кормилото.

— В такъв случай тръгвай към Лозана.

— Но ти какво ме командуваш? — промърморва дамата, като запалва мотора. — Как така ще оставя Брунер?

— Брунер не е дете. Ако отидем да го търсим, всичко пропада. Отвъд са хората на Бентън.

Тя потегля стремително и без повече приказки излиза на крайбрежната, после свива по моста Мон Блан и едва тогава запитва:

— Хората на Бентън?

— Да, твоя мил Бентън, дето му се увърташе.

— Аз не се увъртам около никого, Пиер — възразява с достойнство Флора. — Мъжете тъй се лепят по мене, че не ми е необходимо да се увъртам.

— Само че Бентън не ти се залепи, а се лепна на мене.

— Човек на Кьониг, тъй ли?

— Обратното, ако нямаш нищо против.

— Докато ти изглежда си станал човек на Грабер и на Розмари.

— Аз отдавна съм човек на Розмари, но само в смисъл на хазяин. Не виждаш ли, че я използувам за фасада и я зарязвам при първия двоен вход.

— Следя ви още от Берн.

— Щом нямаш друга работа…

Тя излиза на насрещната крайбрежна и поема вдясно.

— А сега, мила, натисни по-здраво на гъбката с нежното си краче.

— Пиер, ще знаеш, че не обичам да ме командуват — измърморва тя, но изпълнява нареждането.

Колата полетява по булеварда, все още доста свободен в тоя час, после свива вляво и няколко минути по-късно вече сме на шосето за Лозана.

— Какво всъщност ще правим в Лозана?

— Тъкмо това, което съм обещал на тебе и на Брунер.

— Брилянтите са в Лозана?

— Брилянтите не са в Лозана, но пътят към тях минава през Лозана.

— Нали знаеш, че не обичам празни приказки. Говори по-ясно, момчето ми.

— По-ясно от това няма накъде. Имам среща с един човек, който трябва да ми даде известни сведения. Частични сведения, но които, съчетани с другите, ще разкрият цялата картина.

— Какви сведения? Какво ме баламосваш? — извиква дамата, чието обичайно спокойствие почва да се нарушава от смътните ми изрази.

Ужасна жена. И твърде неудобна за момента. Но как бих могъл да знам, че ще наскоча на нея, А наскочиш ли веднъж, спасение няма. И целия този ден ще трябва да я мъкна със себе си. Освен… Освен какво?…

— Подозирам, че в някой час на следващото денонощие най-сетне ще мога да изрека магическата фраза „Отвори се, Сезаме!“ — казвам успокоително. — Тогава ще видиш дали те баламосвам.

— Имай предвид, че каквото и да изричаш, ще го изричаш в мое присъствие — предупреждава ме Флора. — Оттук нататък ще бъдем неразделни.

— Повтори още веднъж тия думи, скъпа! Прозвучаха ми като райска музика.

— Не се лигави, Пиер! Можеш да ми вярваш, че говоря сериозно.

Нямам никакви основания да не й вярвам. Поглеждам унило към познатия вече пейзаж — бреговете на синия Леман, който напоследък нещо се е поразмътил, и зелените паркове, сред които се гушат бели вили, и чистото светло небе, но от това на душата ми не става по-светло.

— Ти гледаш много комерчески на живота, скъпа. Дотам дори, че когато аз казвам „любов“, ти мислиш „пари“.

Дамата обаче съвсем не изглежда засегната от бележката ми. Напротив.

— Най-важното на този свят, момчето ми: да се печелят пари. И най-простото на този свят, момчето ми: да се печелят пари. С една подробност все пак: за всяка работа са нужни инструменти. За тая — също.

— Вероятно ти и мене третираш като инструмент.

— Защо не? Стига да влизаш в работа.

— Ако не ме лъжат очите, природата те е надарила с доста пищен инструмент.

— С два — поправя ме тя. — Само че вторият не е между телесните атрибути. А той единствен е важен: умът, мойто момче. Колкото до другото, което имаш предвид, това са разговори за бардами.

— Защо? Наскоро четох, че някаква жена-феномен в Америка получава всекидневно десетки писма с изгодни предложения за брак. Наистина тя била с около двайсет сантиметра по-едра от тебе и с около сто килограма по-тежка, но ти също не си за пренебрегване. Вероятно има мъже, дето умират за тебе.

— Нали ти казах! Лепят се като мухи. Въпреки непристойните ти подмятания. Умират за мене. Само че умират в рамките на една вечеря или на едно стандартно бижу за две хиляди. Аз мога да изкарам две хиляди и като се събличам в някой вертеп на Санкт Паоли. Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер.

— Добре — отстъпвам. — Нека прескочим тялото, без оглед на размерите, и да минем към интелекта. Нима ти липсва?

— Не, но ми липсва другото. За да печелиш пари, е нужен още един инструмент…

— … Пак пари.

— Именно. Капитал.

— Хващам се на бас, че в същата тая минута в малката стара Европа двеста-триста фирми са на път да фалират, макар да са били започнати с немалко пари и с доста акъл.

— Ако са на път да фалират, значи едното от двете не им е достигало — възразява невъзмутимо Флора. — И по-вероятно — второто. Всеки глупак, който знае да събира и изважда, си въобразява, че има акъл.

— Ако разбираш под интелект искрата на гения…

— Моята съседка фрау Пулфер — произнася дамата, без да обръща внимание на глупостите ми — направи състояние с мизерно наследство от двайсет хиляди плюс малко съобразителност. Мога да ти го потвърдя, защото доскоро ръководех едно от магазинчетата й.

— Магазинчета за какво?

— Не за брилянти. Нито за парижки тоалети. А за най-прозаични неща: лули, запалки, пепелници, цигари…

— Какво може да се спечели от пакет цигари?

— Дребна работа. Но когато това са хиляди пакети на ден… И когато от една лула за петстотин марки прибираш двеста марки чиста печалба… И когато знаеш къде да откриеш магазинчето и как да го обзаведеш…

— И това ли е мечтата ти?

— Да продавам тютюн? Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер, Ти ме вземаш ту за американски феномен, ту за фрау Пулфер.

— Ей там, веднага зад завоя има малко отклонение — казвам. — Завий в него и спри.

— Нали отиваме в Лозана?

— Завий и спри — повтарям.