Тайфуни с нежни имена

— За тоя покрив над главата — чувам гласа на Розмари — аз също трябваше да плащам още от детинство, макар и не с пари. Класът, дето ме записаха, бе почти само от богаташки деца, понеже кварталът беше такъв, и те ме гледаха пренебрежително и, разбира се, наум не им минаваше да ме канят у дома си и това не бе бог знае каква трагедия, понеже не бях умряла за рождените им дни. Само че, макар да ме гледаха пренебрежително, те добре забелязваха с какво съм облечена, а аз винаги бях облечена с най-евтините дрешки, тия, дето ги продават в магазините на Мигро, докато останалите деца се обличаха в магазините на Бон Жени и други подобни, затова почнаха да ми викат мис Мигро и аз плачех от унижение — насаме, разбира се, — но когато казвах на майка си, че ми викат мис Мигро и че искам да се преместя в друго училище, тя отвръщаше, че това било за мене една добра школа и че така съм щяла да науча къде ми е мястото, а баща ми казваше, каква полза да вървиш при бедните, ако може човек да научи нещо, то не е от бедните, а от богатите, на което майка ми отговаряше, ти пък не се обаждай, защото, като работиш цял живот на богатите, не виждам какво си научил от тях, освен да броиш парите им.

— Не натискайте толкова газта, намалете малко — казвам, като забелязвам, че стрелката трепти на 130, а ония зад нас почват да нервничат и също надуват.

— Вярно, увлякох се — промърморва Розмари и поотпуска педала. — Щом се развълнувам за нещо и почвам да препускам…

— Значи не ви преместиха в друго училище?

— Не ме преместиха в друго училище. Но по едно време в нашия клас дойде едно ново момиче, което също не бе от заможните, макар да не се обличаше чак от Мигро, и с което постепенно се сприятелихме. „Сприятелихме“ е силно казано, понеже то бе от тия, мълчаливите и саможивите, но във всеки случай излизахме понякога заедно и отивахме най-често в картинната галерия на Пти пале, понеже баща му бе уредник в Пти пале, и това бе за мене истински празник, да се разхождам из тези светли и тихи зали и да разглеждам всички тия прекрасни картини, защото в ония години съвсем не бях разглезена от зрителни излишества и в къщи нямахме дори телевизор — трябваше да се пести за ипотеките, — а на кино ме пускаха само когато ни водеха от училището. Полин познаваше всички тия съкровища и ми обясняваше някои от тях, как Зевс дошъл при Даная под формата на златен дъжд и как Сузана била издебната от сладострастните старци, но мене най-много ме привличаха тези картини, дето нямаше нужда да се обясняват, и особено пейзажите, и особено платната на импресионистите, може би зарад странните цветове, защото с тия странни цветове и най-прозаичното ставаше някак празнично и можех да гледам до забрава една река и една гора, и едно небе, и да се пренасям някъде далеч, и да се усещам притихнала и спокойна, сякаш че лежа сред високата трева, галена от тихия ветрец и вперила очи в облачно — слънчевите простори на небето.

В далечината отдясно и отвъд бензиностанцията се е появил яркожълтият навес на крайпътно заведение.

— Бих пила едно кафе — подхвърля Розмари, като намалява скоростта.

— Добра идея — кимам, като поглеждам все пак за проверка часовника: девет и нещо, има достатъчно време.

Настаняваме се край една маса пред заведението. Мястото е достатъчно видно, за да хрумне някому мисълта, че замисляме нещо повече от мирна закуска. Вероятно такова е и мнението на ония от ситроена, които гарират в паркинга зад бензиностанцията.

— Значи оттогава се посветихте на изкуството? — запитвам, когато ни донасят кафето с обичайната сметана и неизбежните кроасани.

— Да, но това беше само един детински проект без последствия — уточнява жената, като разбърква машинално захарта. — Понякога Полин ми даваше за в къщи някой от албумите на баща си и аз научавах постепенно историята на всички тия художници, и плачех над тъжната участ на Ван Гог и Гоген и на бедния Сисле, и все повече заживявах с мечтата да стана като бащата на Полин, а понеже Полин ми бе казала, че за това е нужно да свърша история на изкуството, постепенно свикнах с мисълта, че такъв ще бъде пътят ми — да свърша история на изкуството. Само че когато наближи времето на гимнизиалната диплома и трябваше да споделя своята мечта с баща си, той каза, че това са детинщини, че не разполага с никакви средства, за да ме издържа в университета, че положението с ипотеките е по-зле отвсякога и че единственият изход е да постъпя в курса за секретарки и да го завърша час по-скоро, за да се изплати най-после този покрив над главата ми, който ще бъде мой покрив за цял живот.

Тя престана да бърка с лъжичката, сетила се най-сетне, че се е увлякла, налива сметана от каничката и потапя в чашата върха на един кроасан. Сетне отхапва малко и отпива от кафето.

— Но вие знаете, Пиер, че човек не се разделя лесно с мечтата си, особено когато това е младежката му мечта и най-голямата му мечта. Казах на баща си, че сама ще си търся средства за следване и ще работя какво да е, за да следвам едновременно, а той каза, е добре, щом искаш аз и майка ти да застанем на улицата като просяци да продаваме цветя, за да изплащаме ипотеките, додето ти се занимаваш с твоето следване, прави каквото знаеш. Той вече бе пред пенсия и повишението му очевидно никога нямаше да се състои и възможността да тръгне да продава цветя не бе чак тъй невероятна и аз ясно си го представях, застанал с майка ми като просяк до някой ъгъл на рю Мон Блан, и тая картина бе тъй непоносима, че изоставих проекта за следване и влязох в курса по машинопис и стенография. Така свърши приказката.

— Първата приказка — поправям я. — За да почне втората.

— Коя „втората“? — запитва Розмари.

— Ами тази на скъпоценните камъни.

— Е, да. Може да се подигравате, но изкушенията на красотата, изглежда, са ми били орисани за цял живот. Всички тия разкошни камъни в оная фирма… Тези късчета втвърдена светлина… най-чистите бои… и най-звучните… Но какво да ви говоря, вие нямате никакво отношение към красотата дори като парична стойност. А в тая къща аз научих не само как се правят камъни, но и как се правят пари. Бразилският бедняк лишава земните недра от хилядолетните кристали, а сам той бива ограбван от собственика на мините, който на свой ред бива ограбван от износителя, който пък е жертва на производителя, а производителят — на ангросиста, а ангросистът — на бижутера, като, разбира се, разходите по цялата верижна операция се заплащат от купувача, който е и главният потърпевш.

— Разпределение на вината…

— Да, и то до такава степен, че вината изчезва. Всеки е грабен според мястото си и всеки граби според силите си, и това са всъщност функциите на обществото, дишането на обществото, храносмилането на обществото и не знам защо ние с вас трябва да се обявим за единствено честните в това общество на всеобщия грабеж. Във всеки случай аз лично нямам подобни амбиции.

— Разбирам ви добре — казвам. — Но вие трябва да ме разберете: необходимо ми е на всяка цена да се изплъзна в Женева от ония зад нас и да отскоча да свърша една работа…

— Каква работа? — запитва подозрително жената.

— Една работа, свързана пряко с интереса ви към камъните. Мисля, че съм на път да открия къде се спотайват брилянтите.

— О, Пиер!…

Тя ми отправя погледа на тъмните си очи и изразът й представлява смес от две части надежда и една част недоверие.

— Виждате ли, че нищо не крия от вас — подхвърлям. — И ако мислех да крия, щях да прескоча сам до Женева.

— Вярвам ви… Бих искала да ви вярвам…

— В такъв случай ще спрете пред Грабер и ще ми посочите пътя към задния вход.

— Но това би означавало да се разконспирирам…

— Тази задача отдавна вече сте я изпълнили — успокоявам я.

— Мислите ли, че някой…

— Не мисля, а знам. И не „някой“, а Ралф Бентън.

— Ралф Бентън? Възможно ли е?

— Вие сама на времето бяхте казала, че е тиха вода.

— Казах го в съвсем друг смисъл.

— В какъв смисъл?

— Ами че той е съвсем покварен тип. И посещава проститутките край гарата… И вероятно не е способен да прояви интерес към порядъчните жени.

— Може би просто не успява да оцени тънката разлика между едните и другите.

— Циник — срязва ме тя.

Минаваме транзит Лозана, макар че напоследък Лозана започва да привлича любопитството ми, и към единайсет вече сме в Женева. Розмари кара порядъчно бавно, точно според инструкциите и дава пълна възможност на ситроена да ни следва. Когато свиваме в малката улица, дето е предприятието на Грабер, ситроенът спира още в началото, вероятно от неловкост — иначе би трябвало направо да се залепи за нас. Влизаме с Розмари в преддверието на сградата и додето жената поема нагоре по стълбата, аз дискретно излизам през задния вход в съседната пресечка.

За да наскоча на моята скъпа Флора.

— Предател — казва ми импозантната персона с леден глас.

— Любезностите после — избъбрям. — Имаш ли кола?

И в същия миг забелязвам, че колата, гарирана насреща, едва се подава зад могъщия корпус на дамата.

— Да бягаме — предлагам и забързвам към опела.

— Къде да бягаме? А Брунер? — пита жената, но покорно ме следва, може би от страх да не се изплъзна.

— Предполагам, че Брунер дебне откъм фасадата — подхвърлям, като се настанявам на мястото на шофьора.