Тайфуни с нежни имена

— Излишно се безпокоите, мила. Покушения не стават всяка вечер. Даже и в нашия мирен Берн.

— Вие сте едничкият човек, на когото мога да се осланям, Пиер! Дори тази Виолета се оказа една малка неблагодарница…

Вдигам предупредително ръка, за да я приканя да смени плочата, и забелязвам без връзка:

— А вашите приятели импресионистите? Портретуването на мига или как беше там? Изобщо неуловимото и вечно променливото…

— Напоследък промените са предостатъчни и тук, около нас — отвръща жената. — За жалост всички до една не твърде приятни.

— Вината е наша: не знаем да се радваме на живота — произнасям дълбокомислено. — Какво ще кажете за една разходка тия дни до Женева?

Тя ме поглежда изненадано, дешифрира настойчивия ми поглед и отвръща:

— Защо не! Тъкмо ще видя татко.

„Татко Грабер“, поправям я наум, но премълчавам и поемам към кухнята. Розмари обаче ме сподиря и понеже усещам, че ще се пръсне от желание да мн каже нещо, подминавам кухнята и излизам в градината през черния вход.

— Защо тази вечер се държите като смахнат? — пита тя, като снишава глас, респектирана от затворническия ми жест. — И какви са тия странни мимики? Нима мислите, че ни подслушват?

— Сигурен съм.

— И откога?

— Вероятно от смъртта на Пенев. Оттогава нещата твърде много се сгъстиха.

— А какво е това пътуване до Женева?

— Не мога да ви кажа нищо, преди да се изясни едно друго обстоятелство.

— Ще ме карате пак да си ям нервите…

— Защо ще си ядете нервите? Дайте по-добре да хапнем пържени яйца с шунка.

Пътуването се осъществява чак в сряда заранта, тъй като едва вторник вечер намирам лаконичното указание на Борислав в тайника-волво и трябва да предприема отегчителни двучасови маневри, додето се отърва от поредния си брояч. Бентън е изпълнил обещанието: никой не ме закача, ала за сметка на туй неотстъпно съм броен. Тъй че отскубвам се от наблюдението само за няколко минути, а сетне отново и съзнателно се напъхвам в полезрението на брояча, за да не предизвиквам излишни съмнения.

Сряда според поверието също е лош ден, понеже е точно средата на седмицата. Само че ако се вярва на поверието, понеделник е още по-лош, без да говорим за вторник, чието мрачно реноме не се нуждае от коментарии, както и за четвъртък, а най-вече за черния петък, тъй че трябва да стигнем до събота и неделя, които пък са почивни дни.

Примирявам се прочее с нерадостната прогноза за срядата и предлагам на Розмари да вземем нейната кола. Този червен Фолксваген е наистина доста фрапантен, обаче тъкмо това най-добре ще покаже на преследвачите добрите ми намерения. Да се надяваш, че с такава алена кола ще се стопиш в движението, е все едно, като да разчиташ, че можеш да скриеш камила сред стадо гъски.

— Вашето волво повредено ли е? — осведомява се жената, додето забърсвам предното стъкло на фолксвагена.

— Съвсем не. Боя се дори, че е снабдено в мое отсъствие и с някоя добавъчна част.

— А какви са гаранциите, че и аз не съм обект на подобно внимание?

— Гаранции няма. Но имам чувството, че напоследък някои хора са загубили интерес към вас, мила. А дори, боя се, и към Флора.

— Включително и вие? — възклицава тя с присторено учудване.

— Знаете добре, че моят интерес винаги е бил насочен към един-единствен обект. Аз не съм импресионист.

Заранта е слънчева и обещава топъл ден, което може да е добро, а също и недотам добро в зависимост от степента на топлината. Оставям на Розмари грижата да се оправя с колата, която в края на краищата е нейна, а не моя, ала все пак я предупреждавам да не превишава без нужда скоростта и изобщо да не създава впечатление, че бягаме от нещо.

Въпросното „нещо“ аз го виждам достатъчно ясно в огледалото на ретровизора и то е конкретизирано в черния и елегантен като лачен чепик ситроен, който с привидна нехайност ни следва от разстояние.

— Това дразни… — промърморва Розмари, забелязала също ситроена.

— Само в началото. Само докато свикнете. А сетне се превръща в привичка. И дори се засягате, ако няма никой подире ви. Чувствувате се обиден и пренебрегнат.

— Имам впечатлението, че вие отдавна сте свикнали.

— Не съм запазил спомен за началната дата.

— Изобщо аз нищо не знам за миналото ви, Пиер. Онази вечер, когато чаках да се върнете, изведнаж си помислих, че ако не се върнете, така и ще си отидете от живота ми, без да съм научила нещо за вас. Странно наистина: живееш дълги месеци с един човек, под един покрив, в едно легло, а не знаеш нищичко за него, за миналото му, за детството…

— Какво има да знаете за детството ми, когато нямам детство — отвръщам небрежно. — Аз съм едно подхвърлено дете, израсло в сиропиталище, а не като вас — в заможно семейство.

— О, заможно семейство! — обажда се тя подигравателно. — Това е просто част от фасадата, скалъпена от Грабер. Заможно семейство!

Тя натиска нервно клаксона, противно на правилата, за да подкани камиона пред нас, заел средата на платното, да се дръпне вдясно. Сетне изсвирва още веднаж и още веднаж, додето камионът, макар и без излишно бързане, най-сетне освобождава пътя.

— Кварталът, дето живеехме, бе наистина богаташки квартал, само че ние не бяхме богати и баща ми бе успял да се сдобие с таванското апартаментче единствено с помощта на своя шеф, който разполагаше с осемстайна квартира на белетажа. Но таванският апартамент трябваше да се изплаща не от шефа, а от баща ми и тази проблема за изплащането ангажираше всичките му мисли и всичките му средства и това бе цяла система от хитроумни ходове — да взема заем от една банка, за да погасява заема в друга банка и да изплаща една ипотека, за да прави друга ипотека…

Тя замълчава и вперила поглед в летящата към нас лента на пътя, произнася:

— Защо ли всъщност ви занимавам с тия неща…

— Ако смятате, че не съм достоен за доверието ви, можете и да не ме занимавате.

— Глупости. Просто не искам да ви отегчавам. Защото това е една наистина отегчителна история. Тия операции се превърнаха за баща ми в дело на живота му, в мисията му на тоя свят и тази мисия той по-късно великодушно ми я прехвърли на мене, защото всичко това, викаше, ние за тебе го правим и апартаментът ще остане на тебе, и трябва да помниш, че родителите ти са пожертвували всичко, за да ти осигурят покрив над главата, а колко са тия, дето могат да се похвалят, че имат собствен покрив над главата. Покрива той го бе получил по височайшата милост на шефа си, но услугите, дето ви ги правят богатите, обикновено се плащат скъпо и тая услуга зароби баща ми за цял живот и единствената му надежда бе, че всичко ще се уреди, когато стане главен касиер, обаче той така се и пенсионира, без да стане главен касиер, а след като се пенсионира, операциите по изплащането още повече се усложниха и той от грижи и напрежение така се бе изтощил, че една пневмония за два дни го отнесе в гроба.

Слушам историята й, наистина прозрачна история, и разсеяно наблюдавам прелитащия край нас пейзаж, един също прозаичен пейзаж и доста чужд на цветните картички за туристите: голи хълмове, разпарчосани от ръждиви огради, разровени терени, дето жълти багери гребат червеникава пръст, скучни сиви зидове или слепи калкани на индустриални постройки. Защото и в Швейцария, както на много други места, делничната реалност е доста по-различна от поетичните изображения, както не без основание бе отбелязала простодушната Виолета.