Текила и синьо дайкири
Шрифт:
„Що за адвокат си ти?“
Въпросът на Стив отекваше в съзнанието й. Лош адвокат. Както и лоша дъщеря вероятно. Може би бъркаше за майка си и чичо Грифин. Не разсъждаваше трезво. Устните й бяха изтръпнали от водката и луната на нощното небе непрекъснато изчезваше. Или облаците се скупчваха, или тя се беше напила. Или пък и двете.
Чудеше се дали Стив гледа същата луна, докато кара по морската магистрала. Разкикоти се.
Няма как да гледа друга луна.
Надяваше се, че не се е напил като нея.
На бара до басейна под балкона й банда свиреше песни на Джими Бъфет. Нещо
Спомни се деня, когато яхтата на чичо Гриф се разби на брега. Когато заяви на Стив, че иска да продължи сама. Професионално. Поне така беше казала.
Кой кого заблуждава? И за какво?
Прозрението я лъхна заедно с океанския бриз. Лъжеше и Стив, и себе си. Държеше се като страхливка. Всъщност искаше да сложи край на връзката. Да зареже Стив. Това беше, нали?
Да, по дяволите! Трябваше да следвам шестото си чувство още от началото. И трябваше да послушам Кралицата!
Нима майка й — Вирсавия Лорд — не се оказа права за Стив, въпреки че беше малко груба?
_Скъпа, само ти си способна да намериш евреин, който дори пари не може да изкарва._
Но не материалният успех или липсата на такъв тревожеше Виктория. А това, че Стив беше толкова… — как се казваше? Можеше ли да изрови проклетата дума след четирите коктейла „Гимлет“?
_Необикновен. Неизвисен. Непокорен. Непредсказуем._ И още сто думи, които започваха с „не–“ и които й убягваха в момента. _Неподходящ._ Точно така!
Една от думите на Кралицата. Докато беше момиче, колко пъти беше чувала майка си да казва за някого от приятелите й: „Изглежда доста добро момче. Но е неподходящ за теб, Принцесо.“
Стив беше забавен, предизвикателен и страхотен любовник. И дразнещ, и минаващ всякакви граници и… явно неподходящ. Как изобщо можеше да мисли за него като за вечната половинка? Не, трябваше да скъса с него. Но как да го направи, какво да каже?
Неизвестно поради каква причина — може би защото беше само на няколко пресечки от къщата на Ърнест Хемингуей, или може би защото беше учила американска литература в Принстън — тя се сети за Агнес еди-коя си, милосърдната сестра, която се беше грижила за раните на Хемингуей във Франция. Когато Агнес решава да скъса, тя му пише писмо и му казва, че сигурно са влюбени, защото много се карат.
Може би и тя трябваше да напише писмо на Стив.
_Не. Това е глупаво. Утре ще го видя и ще му кажа: „Ти си чудесен. Но си неподходящ.“_
После си спомни нещо друго. След като Агнес къса с Хемингуей, се жени за богат италианец. Граф или нещо от сорта. А в момента Виктория се беше събрала отново с Джуниър.
Не, това няма нищо общо с Джуниър.
Каза си, че ще стои настрана и от него. Ще движи сама известно време, поне докато си изясни нещата. После се почуди дали наистина е така.
Бандата подхвана песента на Бъфет „Да излезеш наглава с урагана“ и Виктория се поколеба дали да не затвори вратата на балкона и да спусне щорите. Вместо това отвори минибара и извади още една бутилчица водка.
—
Студено ли ти е, чичо Стив?— Мммм…
— Целият трепериш.
Стив се опита да вдигне глава, тежеше като кофа цимент.
— Ох!
Беше тъмно, но видя тънкия полумесец на луната да надзърта през облаците. Лежеше по гръб. Въздухът лепнеше от сол, влага и първичност. Водата се плискаше по пясъчния бряг. В далечината — друг познат звук, гуми свистяха по асфалта. Внимателно обърна глава на една страна. По моста в далечината присветваха фарове.
— Къде сме?
— На малък остров.
— Как се озовахме тук? — изфъфли Стив и опипа челото си. Цицината вече се оформяше.
— Бъки.
— Кой?
— Бъки делфинът.
— Не ме занасяй.
— Е, не точно той. Но вероятно някой негов приятел.
Вероятно сънуваше. Или по зле: беше мъртъв.
— Делфин ни е изкарал тук?
— Проврях се през дупката на гюрука, но ти се заклещи. Опитах се да те измъкна, но не успях. Тогава делфинът те захапа за рамото и те изтегли.
Стив опипа рамото си за всеки случай, после другото.
— Нямам следи от ухапване. Кажи ми какво стана. Истината.
— Казвам ти. Когато излезе на повърхността, делфинът те избута. А аз се държах за перката му, докато стигнахме на брега.
— Стига, Боби! Ти ли ме измъкна?
Някъде изви полицейска сирена. На моста спряха две коли. Трима или четирима души се надвесиха през перилата, гледаха към тях и ръкомахаха.
— Исках да те спася, а ти спаси мен — каза Стив.
— Tursiops truncatusго направи, чичо Стив.
Стив знаеше, че атлетичните способности на Боби са силно ограничени. На състезанията по бягане размахваше лакти и въртеше колене като торнадо, без особен резултат. Лошите деца му викаха „хахо“. Но Боби беше роден плувец, дългите му крака и кльощавите ръце прорязваха с лекота водата в идеален синхрон. Стив беше точно обратното. Тичаше целеустремено с огромни крачки. Във водата само цапаше с ръце и крака.
Стив се надигна на лакът. Всичко отново започна да се върти и той се отпусна назад.
— Имаш цицина на главата. — Боби внимателно докосна откритата рана точно над веждата на Стив. — Надявам се да не се образува субдурален хематом.
— Какво, по дяволите, е това, докторе?
— Черепно-мозъчна травма. Става често при удар по главата.
— Щом е често, не е страшно, нали?
— Освен ако не е засегнат главният мозък. Тогава няма да дочакаш зелените банани да узреят.
— Боже!
Боби се наведе по-близо и погледна Стив в очите.
— Зениците ти изглеждат наред, чичо Стив. Мисля, че ще се оправиш.
Стив не вярваше в предначертания. Нямаше главен изпълнител, нито главен архитект на вселената. Но какво можеше да каже сега? Когато Боби се нуждаеше от някого, който да го измъкне от комуната, където го държаха затворен, Стив се беше явил и беше избягал от цяла дузина мъже с пушки, криволичейки из гората с момчето на ръце. А сега, секунди преди да се удави, беше сигурен, че е спасен от Боби, а не от трункатус-мункатус, или каквото там беше.
Някой викаше от моста:
— Линейката идва! Дръжте се!