Текила и синьо дайкири

Добре, каза си Стив. Никъде нямаше да ходи.

Във водата се чу тихо „пляс“ и Боби извика:

— Ето го! Делфинът скочи.

Стив с мъка извърна глава, но него вече го нямаше. Е, вълничките можеха да са и от скачащ делфин. Или от някоя обикновена дърта риба. Или някой малък астероид беше потънал във водата, откъде да знае човек.

— Нищо не виждам, хлапе.

— Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.

Углавно дело

25

Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.

По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.

— Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.

Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна Доа, така май се казваше бурканът с ядки от макадамия в шкафа у дома…

След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.

Аха. Бели гардении.

Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.

— Стив, буден ли си?

— Мауна Лоа?

Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.

— Кога за последен път ти казах, че си много красива? — попита той.

— Добре ли си, Стив?

— И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. — Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.

Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.

— Красива си — каза Стив. — Скоро казвал ли съм ти го?

— Преди трийсет секунди.

— Харесвам тоалета ти — продължи той.

— Този парцал? — погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата — й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.

— Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.

— Отива на цвета на очите ти.

— Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?

— Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.

Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.

— Боби — каза той. — Къде е Боби?

— При баща ти. Спи. Добре е.

— Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.

— Знам. И той го знае.

— Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.

Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.

Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“

Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.

След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:

— Ще се променя, Вик.

— Наистина ли? Как?

— Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.

— Мисля, че съм сбъркала стаята.

— Трябва да правим повече неща заедно. Да идем на курс по готварство. Или да се запишем при любителите на операта. Пък и на балета? Ти обичаш балет.

— Но ти го мразиш!

— Няма значение. Искам да правя разни неща за теб.

— Какво има в системата?

— Не знам, защо?

— Искам да поръчам един кашон.

Някой почука на отворената врата и в стаята влезе Уилис Раск. Пистолетът в кобура се поклащаше на хълбока му.

— Преча ли?

— Не пречите изобщо, шерифе.

— Уилис — провикна се Стив. — Обичам те, брато.

— Супер, Стив. Говорих с лекарите ти.

— Имам лекари?

— Посттравматична амнезия. Ще си спомниш всичко. — Раск им се ухили. — Направили са ти скенер на мозъка и не са открили нищо.

— Това добре ли е? — попита Стив.

— Мисля, че шерифът се шегува — отвърна Виктория.

— Виждам, че си получил цветята. — Раск кимна към нощното шкафче до леглото.

— От теб ли са? — Стив го дари с идиотска усмивка, която сякаш принадлежеше на лицето на някой друг.

— Поръчах ги и дадох инструкциите. Видя ли картичката?

Стив се надигна на лакът, но бързо се отпусна отново назад.

— Вик, ти я виж.

Виктория свали картичката от пластмасовия харпун и прочете на висок глас:

— До понеделник да си на крак. Бързо оздравявай, уаху* да ловим. Подпис „Джими Б“.

[* Голяма тропическа риба. — Б.пр.]

— Много мило от негова страна — отвърна Стив. — Адски мило.

— Значи наистина познаваш Джими Бъфет? — попита Виктория.

— Толкова го обичам! — изгука Стив.

Под зоркия поглед на Виктория шериф Раск в продължение на няколко минути се опитваше да измъкне някакви показания от Стив, който непрекъснато се отнасяше и се впускаше в прочувствени словоизлияния колко обичал Кийс, включително рибите и птиците, както и всеки алигатор, и как Боби му спасил задника, като твърдял, че било делфин, и не е ли Боби най-страхотното хлапе и старият Хърбърт — най-страхотният баща на света, и знаел ли Уилис, че Виктория била страхотна в леглото, по-добра от гъвкавата малка гимнастичка от Обърн, с която се бил запознал по време на плейофите в колежа преди толкова години?