Тринадесетият съдебен заседател

— А ти защо си станала толкова рано? — попита той.

Въпросът беше сериозен и Ребека внимателно обмисли отговора си.

— Знаеш, че винаги ставам рано.

— И затова стана рано и днес?

Ребека кимна.

— Мама още спи — прошепна тя. Очевидно това бе поверителна информация.

— Ами тогава да я оставим да си поспи. Ще постоим малко само двамата. Искаш ли бекон?

— Може ли сироп?

— Добре, да бъде сироп.

Харди се наведе и я целуна по косата.

Франи и Харди седяха върху едно поръсено с трохи одеяло на сянка под надстройката на къщата си, която бяха добавили, когато разбраха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.

Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.

Цяла сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната караница и сега, в топлия следобед, сянката й тегнеше помежду им. Харди се бе вторачил в далечината, Франи се зае да събере трохите.

Най-накрая тя сложи ръка на коляното му и каза:

— Просто не беше честно спрямо Моузес.

Той улови ръката й.

— Знаеш, че те обичам.

— Знам.

— Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.

Франи замълча и след малко отбеляза:

— Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?

— През септември.

— Значи ще имат деца и така нататък.

— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.

Харди въздъхна.

— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…

— Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.

— Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.

— Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.

Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.

— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?

Франи събра още няколко трохи от одеялото.

— Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?

— Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?

Франи приглади одеялото.

— Не. Това е съвсем различен въпрос.

— Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. — Тя се прилепи към него. — Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.

— Желая го.

— Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. — Стисна ръката й. — Може и аз да оставам у дома… — Франи го изгледа. — Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?

— Не.

— Точно така. Не предпочитам.

— Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.

— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.

— Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…

Харди я прегърна.

— Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.

Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.

Франи го изгледа.

— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?

— Поне не често.

Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.

Харди каза на жена си, че изпитва същото.

16

— Защо предлагате споразумение точно сега?

Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.

Пауъл разпери добродушно ръце.

— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.

— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.

Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.

— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.

— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.

Пауъл сви рамене.

— На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.

Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.

— Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.

След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.