Тринадесетият съдебен заседател

— Не. Точно това исках да кажа. Но Центърът… — Сингх описа кръг с ръка. — Центърът има планове. Сериозни планове. Обърнали сте внимание с какви хубави постройки разполагаме, нали? — Харди кимна. — И това не е случайно. Такава е философията на Центъра, на борда на директорите.

— Да осигурите приятна обстановка?

— Да, нали виждате? Но, разбира се, градините, обзавеждането, дори наемът тук изсмукват пари от бюджета, а…

— А доктор Уит е смятал, че те трябва да се дават на лекарите, така ли?

Сингх се усмихна със задоволство.

— Ето, че разбирате. Точно така е, точно така. — Разплете пръсти и се облегна назад. — Доктор Уит държеше думата му да се чува за тези неща… за много неща. Не го упреквам, не само той настояваше за това. Някак си искаше да знае, да чувства, че владее положението, че може да повлияе на политиката на Центъра.

Това поне потвърждаваше думите на Дженифър, мнението на Лайтнър, показанията на шофьора от пощенската служба. За Лари Уит можеше да се твърди, че е бил властен човек.

— А каква беше политиката на Центъра?

— Все още е — поправи го Сингх. — Центърът трябва да се превърне в печеливша организация. Досега не бяхме такава. Бордът на директорите смята, че ако искаме да сме конкурентноспособни на пазара на здравните услуги, е нужно да привлечем капитал. За да го направим, трябва да сме привлекателни… привлекателността, колкото и да е тъжно, до голяма степен зависи от външния вид… Може да си мислите, че качеството на медицинското обслужване е най-важното, но не е така. — Сингх въздъхна. — Това е реалността и персонала, лекарите, бяха помолени за кратко време да не искат увеличения на заплатите, да изтърпят личните си загуби. Разбирате ли?

Харди разбираше. Навсякъде имаше финансови притеснения, но те бяха най-сериозни за здравеопазването в Калифорния. Подобен ход в дългосрочен план изглеждаше разумен, но също така бе ясно и защо би събудил възражения — никакви повишения на заплатите, по-малко пари, стискай зъби и чакай. От това, което бе чул досега, съдеше, че Лари Уит не се е отличавал с особено развита способност да чака и търпи.

— Доктор Уит карал ли се е с някого за това? Да е правил скандали, да е излизал от кожата си?

— Доктор Уит? Боже мой! Той никога не излизаше от кожата си. Можете да попитате когото поискате тук. Винаги е бил внимателен и разумен, макар и да не отстъпваше. Нямаше за какво да вдига скандали, ставаше дума за дребни различия между професионалисти. Тук доктор Уит нямаше врагове. Хората го харесваха. Уважаваха го.

— Но някой го е убил. Възможно ли е да е имал тайна връзка с някоя от сестрите? Или със съпруга на колега?

Сингх поклати глава с удивена усмивка. Сега изглеждаше напълно спокоен.

— Господин Харди, повярвайте ми, не е бил никой от нашите хора. Мисля, че е жена му, разбирате ли?

— Това — каза Фримън, — се нарича клетвена декларация за връзване на собствените гащи, а това тук е чек за двеста хиляди долара.

Харди седеше в кабинета си с крака върху бюрото и се чудеше къде да закачи мишената, по която да се цели със стрелички. Даде си сметка, че е прекарал в този кабинет близо пет месеца и че покрай служебните грижи и нарастващите семейни отговорности, доста е занемарил тази игра.

Беше забил стреличките направо в стената и челюстта на Фримън леко увисна, когато ги видя.

— Ще замажа дупките и ще ги покрия с мишената — успокои го той и смени темата. — На нейно място бих похарчил повече в Коста Рика.

Фримън се приближи до прозореца и се загледа в улицата долу.

— Не е имала време, преди да тръгне.

— Може би.

— Освен това от банката са й дали само десет хиляди, защото за по-големи суми трябва да предупредиш предварително. Взела ги е и е хукнала. Мислела е да получи останалите по пощата. Доста глупава идея.

— Така ли са разбрали къде е?

Фримън кимна.

— Изглежда. Добрата новина е, че вече е изцяло с нас. Вече няма да има „елате в понеделник, после ще видим“.

Харди стана и разкърши рамене.

— Не знам. Имам лоши предчувствия, Дейвид.

Фримън се обърна и го изгледа. Не изпитваше жалост към Дженифър Уит.

— Защо не отидеш пак да поговориш с нея, като мен? Прекарах с Дженифър два часа тази сутрин.

Харди се намести на стола и сложи ръце на тила си.

— Разкажи ми.

— Няма да се признае за виновна. Няма да признае, че мъжът й я е биел. Не иска да каже кой й е помогнал да избяга… След всичко, което се случи, би могла да поомекне малко, да ни даде поне сламка, за която да се хванем. Но не и нашата дама. Точка по въпроса.

— А каква е тази декларация? — Харди я посочи с пръст.

— Декларацията ли? — Фримън отиде до канапето и седна. — Накарах Дженифър да подпише, че съм я посъветвал да каже в съда, че мъжът й я е биел…

— Че я е биел?

— Да, че я е пребивал от бой и че…

— Но ти не го вярваше!?

— Вярвам го. Вече. Ще я осъдят за убийствата, така че си мисля как да омекотя удара колкото е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво постигнах?

— Нищо?

Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновените хора.

— Точно така. Чисто и просто. Не го била направила, нямала намерение да признава каквото и да било. — Той бръкна в джоба на изпомачканото си сако, извади пура и я мушна в устата си. — Опитах се да й обясня, че не е от голямо значение дали го е направила или не. Бих могъл доста да облекча положението й, просто ако каже, че я е пребивал. — Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.

— Може би за нея това има някакво значение.

— Да, така изглежда. — Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.

— Знаеш ли — каза Харди, — трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш веднага.

Фримън се втренчи в него през пелена от гъст дим.

— Само че, проклет да съм, ако позволя да обжалва присъдата на основание лоша защита от моя страна. Ако знам, че е била малтретирана и не го изтъкна в съда, вината остава у мен. Няма да се оставя да ми погоди този номер. Затова я накарах да подпише декларацията.