Тръпката
Шрифт:
Та какво да направи сега?
Разследването вероятно щеше да отнеме поне месец. Всички замесени трябваше да бъдат изслушани, а освен това трябваше да получат информация и от суданските власти.
Тя беше само основателно заподозряна, това беше най-ниската степен на подозрение, така че дотук следователите явно нямаха достатъчно аргументи, че прокурорът да поиска да повдигне дело.
Дума срещу дума — въпросът беше доколко единодушни щяха да са останалите показания. Може би въпреки всичко беше време да си намери адвокат, за да покаже, че не възнамерява да търпи още глупости? Но се колебаеше.
Мразеше
Игра!
Нагласен арест, фалшив разпити куп актьори, които си играеха на Среднощен експрес точно както предния път.
Тогава го бяха пречупили и макар че той се зарече сега да издържи, те бяха доста близо до това да го направят пак.
Смъртният страх го държеше в желязна прегръдка, сърцето му биеше на двойни обороти, а той повръщаше като свиня върху каменния под.
— You tell me name — по-скоро заяви, отколкото попита Скарфейс, докато се почесваше по наболата брада.
HP можеше единствено да кима между пристъпите на кашлица. Той хлипаше като малко дете. Сълзите горяха по бузите му — повръщаното жилеше гърлото му и той беше готов да разкаже всичко. За убийството на Кенеди, за бебето Линдберг 26 , натопяването на Roger fucking Rabbit поемаше вината за всичко само да разкараха проклетата кърпа от лицето му!
— Петершон — проплака той. — Хенрик Петершон, Играч 128.
— Thank you! — Скарфейс кимна доволен. — Next question…
26
Един от най-прочутите случаи на отвличане е похищението на двегодишния син на известния летец Чарлз Линдберг през 1932 г. — Б.пр.
HP замръзна. Бяха го пречупили, беше загубил. Така че какво повече имаше да се каже?
После загря…
И внезапно се ухили.
Беше сбъркал — адски беше сбъркал!
Това не беше изпитание, не беше оценяване или втори шанс, както жадният му за респект мозък почти бе успял да му втълпи. Напротив, ставаше дума просто за пари. Играта си искаше шибаните кинти обратно, това беше всичко.
Номер на сметката, потребителско име и парола — щеше да си каже всичко, само да се махне от скапаната носилка.
А после какво? След всичко това той беше съвсем сигурен, че Водачът нямаше да го остави да си тръгне…
— The money yes? — изхълца той.
Скарфейс го изгледа странно и вдигна ръце.
— No money, nono!
По някаква причина мъжът изглеждаше почти обиден.
— Следващ въпрос — повтори той и се вторачи ядосано в HP, докато вадеше бележник от джоба на изцапаната си риза.
— Did… you… — прочете полицаят и HP кимна.
Време беше да сложи край на всичко това.
— Did you… kill her…?
Сега вече нищо не разбираше.
— Говори ли ти се за това?
— Всъщност не — отвърна Ребека лаконично.
Тя прокара гребен през мократа си коса и после я събра в стегната конска опашка при врата.
— Вече знаеш основното, какво друго има да се каже? Отстранена съм, докато приключи разследването, а дотогава ми остава само да си играя на познай кой ме натопи.
Тя
и Нина Бранд се бяха срещнали още в полицейската академия и после бяха работили в един и същи патрул две години. В действителност бяха доста различни не само на външен вид. Твърде различни, че да могат да станат близки приятелки. И все пак се разбираха много добре, поне на повърхностно ниво.Нина Бранд за разлика от нея беше руса, ниска и със заоблени форми. От типа, след който по коридорите се обръщат и момчета, и момичета и тя знаеше как да се възползва от това максимално.
Нина обичаше вниманието и се чувстваше най-добре сред други хора — колкото повече, толкова по-добре, което сигурно беше и причината да работи в екипа, който следеше заведенията.
Самата Ребека никога не би си помислила да кандидатства там.
Кръчмарска обстановка и внимание бяха две неща, за които определено не копнееше.
Но предимството беше, че Нина познаваше всички собственици на ресторанти и фитнесзали в града, и за нея беше лесна задача да намери алтернативно място за тренировки на Ребека сега, след като беше отстранена от участъка.
И то какво място…
За този фитнес само беше чувала да се говори. Което може би не беше толкова странно — в залата не идваха обикновени простосмъртни. Очевидно тук се събираха звездите — истинските, не онези с петнайсетминутна слава…
Според слуховете дори кралските деца тренираха тук и сигурно беше така. Мястото беше суперлуксозно — повече като спа, отколкото като съоръжение за тренировки. Рецепционистката им даде кърпи и хавлии, преди да ги придружи до миришещата на сандалово дърво съблекалня и да им покаже шкафчетата им.
Ребека винаги си бе мислела, че фитнесът в участъка е един от най-добрите, които беше виждала. Но това тук… Общо помещенията сигурно бяха близо хиляда квадрата — всички страхотно проектирани и в отлично състояние. Голи тухлени стени, стоманени греди със спот лампи и прозорци с високи сводове. Естествено, по подовете от благородна дървесина нямаше и петънце.
Можеше само да предполага колко струваше членството.
Във всеки случай значително повече, отколкото можеше да си позволи един полицай…
Но Нина беше уредила да влизат гратис, така че Ребека не можеше да се оплаче.
— Ти ли я уби? — повтори Скарфейс.
HP продължаваше да не разбира нищо.
Мислите в главата му отново се завъртяха като в барабан на пералня.
— Г-жа Аргос, ти ли уби г-жа Аргос — засрича раздразнено Скарфейс от бележника и отново впери поглед в HP.
— Кк-во, ъъ… не, за бога! — успя да каже той, докато барабанът в главата му превключваше на по-висока скорост. — Аз дори не знаех, че тя… чуйте ме!
Скарфейс даде сигнал с глава на един от орките и изведнъж отново надянаха качулката на главата му и го притиснаха обратно към носилката.
— Неее! — изрева той и се опита панически да се освободи. — Нее, мамка му, невинен съм…
Кърпата заглуши виковете му, а водата след това го накара да млъкне.
Миризмата на хлор в стаята се смеси с тази на топъл амоняк.
— Странна работа, дето Рунеберг е имал някаква стара кавга с вътрешния следовател — Вестерберг, така ли се казваше?