Тръпката
Шрифт:
Тя отпи още една глътка от кенчето кола.
— Започваме с фронт блог, закачаме няколко анонимници, които да го подкрепят, и после се надяваме да клъвне. Разбира се, ме всички блогъри захапват, но това не е и нужно. Има критична маса, един момент, когато толкова много хора казват едно и също, че тяхното мнение изведнъж става всеобща истина. А някъде навън има хиляди и хиляди хора, които изпитват такъв глад за чуждите животи, вместо да живеят своя собствен, че с радост поглъщат всичко, което правилните хора им предлагат. Парченца от нечий чужд живот, които те несъзнателно
Да, всъщност разбираше, но за разнообразие веднъж и той бе останал без думи. Филип Аргос наистина не се бе шегувал, когато говореше за контрол. Троловете бяха едно, ровиш се из някакъв форум и подкрепяш версията на клиентите. В добавка съществуваха и няколко измислени блога, които правеха приблизително същото, само че имаха малко по-твърда основа под краката си. Но това тук беше много по-голямо и в същото време много по cool! Едва сега започна да проумява мащаба на това, за което говореше Филип.
Knowledge — Security — Control
Около това се въртеше всичко и най-добрият начин да…
Грешка!
Несравнимо най-добрият начин да контролираш the buzz или каквото друго име дават хората на информационния поток, не беше да действаш според мълвите. Ами да ги започваш.
Тя бършеше кростренажора, когато той дойде при нея. Тъй като беше с гръб към входа, първоначално не го видя и гласът му я стресна.
— Хей, ти си нова тук, нали?
Беше мъжът от бягащата пътека.
— Да — отвърна му кратко, привършвайки заниманието си.
Той изчака няколко минути, докато тя приключи окончателно, и се видя принудена да се обърне към него.
— Така си и мислех — каза той и се усмихна леко. — Тренирам тук от няколко години и обикновено разпознавам всички, които идват. Определено щях да си спомням красива жена като теб.
Усмивката на мъжа разкри ред снежнобели зъби, които се връзваха с дълбокия му тен. Тя прерови мислите си за подходящ коментар, с който да се отърве от него, но по някаква причина не изникна такъв. Вместо това неочаквано се усети, че на свой ред му се усмихва.
Имаше нещо в него, което мигновено я накара да се почувства в по-добро настроение. Нещо в излъчването му. Нещо, което и липсваше от толкова дълго време.
— Казвам се Ребека — каза тя и за своя изненада му подаде ръка.
Ръкостискането му беше сухо и здраво.
— Приятно ми е, Ребека! Мислех съвсем безсрамно да те попитам дали би искала да вечеряш с мен. Какво ще кажеш за следващата събота?
20. I now inform you that you are too far from reality
— Ало?
— Здравейте, my friend.
— А, това сте вие. Проблемът разреши ли се?
— Не съвсем, но работим усилено по въпроса… Много усилено.
Хей, как е нашето златно момче? Справя ли се?
— Като по учебник. Манге е естествен талант! Три дни и вече може да прави почти всичко.
Халил го потупа
по рамото и той неохотно прекъсна заниманието си, отмести стола от бюрото и се обърна към Рилке.— Всичко е окей всъщност — отговори той. — И е страшно готино, но ми трябва още време, за да стигна нивото на кралицата на блоговете.
Той намигна на ръководителката си и Халил направи жест, като че отхвърляше комплимента.
— Чудесно! — отвърна Рилке. — Мислех си да обядваме, ако си гладен?
— Разбира се — съгласи се той и стана от стола. — Къде искате да отидем?
— „Хьоториет“ — отговори Рилке и хвърли скришен поглед към другата жена.
— Аз всъщност мисля да обядвам по-късно, но вие вървете — каза Халил бързо и се обърна обратно към компютъра си.
— Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге — усмихна се Рилке.
Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…
Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.
Шапки, палта и ръкавици — струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.
Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.
И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба и и я караше да се чувства… уязвима.
Вероятно се дължеше на смс-а:
Държа те под око — просто да знаеш!
Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.
За няколко секунди HP си втълпи, че събранието касае него, че този път прикритието му наистина е изгърмяло и ще бъде разкрит пред целия офис. Пулсът му се ускори и той тъкмо започна да се оглежда към изхода, когато Рилке внимателно го хвана за ръката.
— Това е Моника Грегершон, сестрата на Анна — прошепна тя съвсем близо до ухото му и параноята му незабавно изчезна. — Тя работеше при нас известно време, но прекъсна преди няколко години.
— Всички елате насам, моля. Имаме да ви кажем нещо важно…
Гласът на Елайза Пуул прозвуча пискливо, почти трепереше. Четиридесетимата души, които се намираха в офиса, постепенно образуваха малък кръг около триото. Елайза Пуул извади използвана носна кърпа от джоба на сакото си и се изсекна шумно. Изглеждаше изтощена и зачервена, като че беше плакала.
Внезапно HP започна да се досеща какво се случваше.
Филип Аргос вдигна ръка и мигом настана тишина.
— За тези, които не са срещали Моника тук, тя е сестрата на Анна и е добре запозната с дейността на ArgosEye…