Тютюн

Борис седна в колата. Сивите вълнени завески на прозорчетата бяха напоени с дъха на лаванда — парфюма на Мария. Над седалището стоеше прикрепено букетче от карамфили. Това бяха приятни следи. Мария ги оставяше нарочно, когато използуваше колата, за да напомня за себе си.

Снежинките се лепяха по стъклата на прозорчетата. Борис гледаше как се стопяваха и превръщаха в ситни капчици вода. Стана му приятно и леко. След това изведнъж, по силата на контраста, той си спомни за мрачните дни на първия сняг, когато се прибираше в къщи с продънени обувки и мокри крака. Учителят по латински беше тъй беден, щото купуваше обувки на синовете си само на две години веднъж, и първият сняг се посрещаше от семейството винаги с досада. Но сега всичко това се стори на Борис като полузабравен кошмарен сън. Сега той беше собственик на „Никотиана“.

Автомобилът стигна до хубавата му къща. Един слуга отвори бързо вратата на главния вход и Борис влезе в преддверието. Тази къща, съвсем нова и модерна, беше подарък от татко Пиер на младото семейство. Тя се намираше достатъчно далеч от къщата, в която остана да живее вдовицата му. Госпожа Спиридонова не можеше да прости още плебейския, чиновнически произход на зетя си.

От преддверието се виждаше вътрешността на първия етаж: обширен хол, трапезария, салон и зимна градина. Една извита дървена стълба, украсена с големи керамични вази и субтропични растения, водеше към втория етаж. Мария беше разигравала месеци наред архитекти и декоратори, докато нареди всичко в издържан модерен стил.

Борис изпита доволството, което го обземаше при всяко връщане в къщи. Колко хубав беше домът му!… Разкошът и модерните удобства се съчетаваха приятно с прави линии, с удължени четириъгълници в нежни багри. Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно облекло на Мария. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Обзе го слабо вълнение, което приличаше на нежност. Мария нито го отегчаваше с упреци, нито му пречеше в работата, нито му изневеряваше. Впрочем тя не беше красива и след омъжването й обожателите я забравиха изведнъж. Живееше уединено, вече почти не свиреше и може би страдаше от мисълта, че нямаше да има дете. Борис почувствува угризение. Той си спомняше за нея само когато се прибираше в къщи.

— Госпожица Зара е тук — съобщи слугата.

— Къде е? — бързо попита Борис.

— В малкото салонче.

— Добре.

Зара чакаше от половин час. Мария беше отказала Да я приеме горе. Между двете приятелки от колежа сега съществуваха само хладни, светски отношения. Борис се съблече бързо и влезе в малкото салонче в преддверието.

— Така — произнесе той вместо поздрав.

Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, което прелистваше.

— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя, почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.

— Казвай! — сухо произнесе той.

Зара го погледна възмутено:

— Понякога и двамата ставате съвършени простаци… Маниачка и парвеню!

„Уличница“ — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.

— Какво значи това? — попита тя с променен глас.

— Нищо!… — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.

— Никак не ме е грижа за това!… — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.

„Същинска уличница“ — помисли пак Борис. Черните очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.

— Какво ново? — попита Борис.

— Нищо особено!… Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски… Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина… Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.

— Така.

— Ти подозираш ли?

— Не.

Веждите на Зара Пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи:

— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.

— А какъв е тоя Кршиванек?

Върху лицето на Зара се появи уплаха.

— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.

— Занимава ли се с тютюни?

— Не, не зная. Но мога да науча.

Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.

— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя — Научи ли нещо ново?

— Не — мрачно отговори Борис.

— Ами с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.

— Отказа да ми помогне.

— Но ти… — Зара се поколеба.

— Какво?

— Разчиташе много на него, нали?

— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?

Зара побледня.

— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?

— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.

— Борис!…

— Махай се веднага оттука!…

— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителя на анилинови бои?

— Махай се веднага оттука!…

— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!…

— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?

— Апартамента ли? — Зара настръхна. — Апартаментът е мой.

— Не. Не е твой.

— Какво говориш? Татко Пиер ми го подари.

— Не. Не ти го е подарил.

— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?

— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полиция.

— Кой?… Ти и Мария ли?

— Акционерите на „Никотиана“.

— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жадно и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!

— Нямаш крепостен акт.

— Ще го извадя.

— Той е изваден и е у мене.

Сълзите вече течеха по хубавите нежномургави бузи на Зара.

— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.

— Съд ли… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?

— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност. — Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.

— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.