Тютюн

Един съботен следобед — няколко дни след блокадата на работническия квартал — той излезе от къщи, но преди да отиде във военния клуб, се отби по работа в околийското управление. Той носеше парадната вечерна униформа, която обличаше за чайовете: тъмносиня куртка с малки сребърни пагончета, дълги панталони и късичка, елегантна шпага — символ на стегната и културна полиция. Току-що изкъпан, той лъхаше на одеколон и бе в добро настроение. След чая компанията, която дружеше с дъщерята на първия адвокат, щеше да отиде с шейна до ловния дом на червено вино и пържоли, а после се очертаваше приятното напрежение от покера в някоя ергенска квартира.

Инспекторът влезе в участъка, чийто коридор, осветен от слаба електрическа крушка, миришеше неприятно на пот, ботуши и карболова вода, с която дезинфекцираха арестантското помещение.

— Повикай Дългия!… — заповяда той на един стражар.

Инспекторът влезе в кабинета си, без да сваля ръкавиците и шинела си, седна зад бюрото и почна да си тананика модно танго. Въображението го понесе мислено с дъщерята на адвоката в ритъма на плавния танц. Тя имаше меко, тлъстичко тяло и му позволяваше да я притиска — един от признаците, които му даваха надежда.

След малко от коридора се чуха тежките стъпки па Дългия, върху когото инспекторът стоварваше неприятните задължения на службата си. От подпухналото лице на агента се разнесе воня на ракия и немити зъби.

— Пак си се напил като свиня!… — сърдито забеляза инспекторът. — Така не се води разпит!… Умът ти трябва да бъде бистър, да обхваща цялостното поведение на обвиняемия, да следи всяко колебание в отговорите му…

— Тогава разпитвайте вие!… — дръзко отговори агентът.

Мътните му зачервени очи се втренчиха мрачно в гладко избръснатия, напарфюмирай и приготвен за танци инспектор.

— Не възразявай! — гневно извика инспекторът. — Искаш повишение, а не можеш да се справиш с прости задачи… Какво става? — попита той след късо мълчание.

— Нищо. Мълчи като риба.

— Опита ли всичко?

— Опитах… Такива, ако не проговорят на втория ден, мълчат до края.

— Доведи я при мене. Агентът го погледна смутено.

— Не може да ходи — гузно призна той.

„Говедо — помисли инспекторът. — Пак ще ме изложи в съда.“ Той си спомни, че един от членовете на областния съд имаше нечисто, левичарско минало и задаваше неудобни въпроси.

Инспекторът не обичаше да бие. Нещо повече — той не обичаше дори да гледа бити, защото това придаваше някаква особена, горчиво-унизителна нотка на дружбата му с компанията от първенците в града. Той се мъчеше да заглуши тази нотка, като четеше книги, в конто учени икономисти и правоведи доказваха, че комунизмът е идеология на група измамници и авантюристи, които заблуждават нахално лековерните. И тогава той действително успяваше да се убеди, че не беше лакей в тази компания, а защитник на справедливостта и обществения ред. Сега той преодоля пак с известна трудност необходимостта да види бит човек и което бе по-неприятно — да разпитва смазана от изтезаване жена.

— Ела да отидем заедно при нея — рече той на агента.

Двамата слязоха в подземието на участъка, което се състоеше от две стаи. Едната служеше за склад на вехтории, а другата се използуваше за специални цели. Втората стая бе с циментов под и зазидани прозорци. В нея имаше само една маса, гол дъсчен одър и кофа с вода. Стаята бе осветена със силна електрическа крушка. На одъра, с посиняло лице, подути устни и разцепена от гумения бич вежда, лежеше като захвърлен пакет дребна жена. Жената стенеше тихо. Инспекторът видя всичко това и почувствува познатото неясно и горчиво усещане на унизеност.

— Вдигнете я! — заповяда инспекторът.

Агентът и стражарят, който бе влязъл след него, уловиха жената под мишниците. В момента, когато се докоснаха до нея, тя нададе див, пронизителен писък. Въпреки това те успяха да я изправят, като опряха гърба й в стената, но жената загуби равновесие и се строполи отново на одъра.

— Преструва се! — рече стражарят.

— Плисни я с вода! — заповяда инспекторът.

Стражарят изля върху главата на жената част от водата в кофата. Кичурите на косата й се слепиха в редки, жалки снопчета, в междините на които прозираше белезникавата кожа на черепа. Жената не мръдна. Агентът и стражарят я изправиха отново. Сега тя стоеше съвсем неподвижно, с отекли полузатворени клепачи и сякаш не дишаше. Инспекторът се наведе над нея, преодолявайки отвращението си към грозните подутини върху лицето й. Шията и бузите й бяха прошарени от моравочервени ивици.

— Тя е в безсъзнание!… — гневно изруга инспекторът. — Вие сте я пребили бе! — обърна се той към агента и стражаря.

Агентът и стражарят замигаха виновно и тъпо.

Инспекторът се наведе отново върху неподвижното лице на жената.

— Мисли му, ако се преструваш!… — рече той.

За да провери това, обзе го желание да я удари по лицето, но веднага съобрази, че щеше да изцапа ръкавицата си. От разцепената вежда на жената струеше кръв, която се стичаше по бузата й и образуваше влажни съсирени. Инспекторът направи безпомощна гримаса. Дългия наблюдаваше гнева му с ехидна усмивка.

— Какво да я правим? — саркастично попита той.

— Повикайте фелдшера! — заповяда инспекторът. Когато излязоха от подземието и се качиха горе, той добави:

— Утре ще я изпратите в София!… Нека там си блъскат главата с нея… И в писмото да се спомене, че е заловена при опит да избяга от блокадата на работническия квартал.

Инспекторът приближи ръкава на шинела до носа си и помисли с досада: „Вмирисах се на карбол!…“

Когато инспекторът влезе в клуба, танците вече бяха започнали. По паркета сред облак от синкав тютюнев дим се люлееха в бързо танго десетина двойки. Край стените на залата бяха наредени маси, около конто на плюшени канапета и кресла седяха и клюкарствуваха познати до втръсване компании. Офицерските дами обсъждаха роклите на момичетата, а младите подпоручици и поручици, на конто военният правилник забраняваше да се женят, преди да навършат известна възраст, се мъчеха да си съставят представа за имотното състояние на бащите им. В това отношение офицерските дами ги осведомяваха широко и, кой знае защо, се мъчеха да уязвят дъщерята на полковника, която бе красива, но бедна. Капелмайсторът, тантурест мъж с червено лице, бе успял да състави от музикантската команда ма пехотния полк нещо подобно на джаз, който имаше този недостатък, че свиреше тангата с темпо на марш, а ударните му инструменти биеха така оглушително, щото правеха невъзможен свойския разговор между танцуващите. Ниско остригани войници разнасяха по масите влажни бисквити и рядък, безвкусен чай, който момичетата си поръчваха, за да покажат своята скромност, докато кавалерите им предпочитаха да пият вино и ракия.

Инспекторът мина през залата, но поздрави само няколко души. Той беше хубавичък, строен и рус, със сини очи и приятни обноски, но въпреки това хората се отнасяха с него студено. Началникът на гарнизона, кой го бе дошъл на чая с жена си и дъщеря си, едва отвърна на поздрава му, а повечето от момичетата се направиха, че не го забелязват. На инспектора стана обидно и криво. Пак го обзе подозрението, че в дружбата с компанията, при която отиваше да седне, имаше нещо унизително. Гуляите на тази компания се плащаха от директора на склада, в който работеше Лила, от собственика на мелницата или от сина на бившия народен представител. Инспекторът се ползуваше от удоволствията на компанията им безплатно, като лакей, който след гуляите трябваше да заличава следите от безобразията й.

Той стигна до масата, на която седеше компанията му. Тук, както винаги, бе и дъщерята на адвоката. На инспектора се стори, че всички го посрещнаха небрежно и разсеяно като беден роднина, който се присламчва на масата им. Компанията се смееше шумно за нещо, което той не можа да разбере веднага. Това усещане бе потискащо и за да го разсее, инспекторът се загледа в танцуващите.

Красивата дъщеря на полковника танцуваше с един артилерийски капитан. Тя бе приятна, високичка, мургава, с червена рокля и карамфил в косата, но танцуваше отегчено и равнодушно. Протоколът и присъствието на полковника налагаха на офицерите да я канят поред, а тя — също по протокола — трябваше да танцува задължително като бар-дама с всеки от тях. Тя беше привлекателна и умна, но без голямо бъдеше, защото нямаше зестра. Приличаше на роза, която от дълго време излагат за продан в евтин цветарски магазин. Вероятно щеше да се омъжи за някой застаряващ майор, който щеше да получи вместо зестра връзките на баща й с военното министерство.