Тютюн

Варвара стана бързо от столчето. Тя проявяваше вече признаци на нервност и страх от полицията.

Лила замълча тъжно. Варвара не й даде време да мисли и почна да уговаря датата, мястото и паролата за следващата явка. Установиха да дойде Йосиф, тъй като повторното идване на Варвара в града ставаше вече много опасно. А местните агенти не познаваха още Йосиф.

В това време някой почука на прозорчето. Дъхът на Лила и Варвара пресекна. Двете се спогледаха побледнели. Чукането се повтори.

— Вижте кой е, дявол да го вземе!… — нервно изсъска Варвара.

Лила вдигна перденцето, отвори прозорчето и погледна навън. Лъхна я мразовит въздух. Отначало тя не видя нищо, но после изведнъж върху белотата на снега разпозна сянката на едно от хлапетата на съседите.

— Како Лило!… — тревожно произнесе хлапето. — Блокада!… Блокада на квартала!…

И веднага изтича да предупреди другите съседи.

Лила затвори прозорчето и погледна Варвара. Последната бе чула думите на хлапето и закопчаваше бързо палтото си.

— Дълбока ли е реката? — попита тя внезапно.

— Какво?… Да не мислите да я прегазите? — Лила я погледна трескаво.

— Нищо не мисля!… — сърдито извика Варвара. — Питам ви: дълбока ли е реката?

— Дълбока е, но при тополите има брод.

В следващия миг Варвара тичаше към вратата. Тя излезе от къщицата и хукна в снежната нощ като див, преследван звяр.

Лила постоя малко на двора.

До ушите й долетя познат от детинство шум, който сега я накара да почувствува тръпки на хладен ужас: това бе глъчка от бумтене на камионетки, от тропот на ботуши, от разбъркана врява на много гласове, които се заканваха, псуваха или протестираха. Без да обръща внимание на студа, Лила затаи дъх и се ослуша. Тишината в тази част на уморения и рано заспиващ работнически квартал бе пълна, но някъде в периферията му, в улиците, които водеха към центъра на града, към гарата или шосето за София, глъчката се засилваше. Вероятно и други долавяха вече това, защото прозорчетата на тъмните работнически жилища светваха едно по едно. Вратите се отваряха, по уличките прескачаха набързо облечени мъже и жени. Пробудените бързаха да предупредят заспалите и така по целия работнически квартал премина неспокойна тръпка от солидарно раздвижване срещу общия враг.

Лила се върна в стаичката, измъкна от сламениците десетина книги без заглавия на кориците и печатани на тънка оризова хартия, уви ги в пакет и ги зарови бързо в купчината въглища под сайванта на двора. Всичко това тя извърши със свито сърце, но хладнокръвно, без паника. После седна до печката, като остави вратата отключена, и почна да плете. Сега тя съзнаваше само едно: че настъпваше първото тежко изпитание в живота й. Тръпките на хладния ужас се засилиха. Лила го усещаше като нещо материално в гърдите, в ръцете и краката си. И това не бе ужас от смъртта, а от нещо друго, по-страшно от нея, което се олицетворяваше от студеното циментово помещение без прозорци в участъка на околийското управление, от грамадните хищни и костеливи ръце на агента с подпухналото лице.

Между това полицейският кордон се стесняваше и глъчката около него ставаше все по-силна. Пръв от съседите започна да протестира Блаже — работнически народен представител.

— Не ви е срам, господин инспекторе!… — развика се той. — Тероризирате гражданите посред нощ!…

— Я млъкни там!… — чу се гласът на полицейския инспектор.

— Няма да млъкна!… Аз съм народен представител и ще протестирам за своеволията ви.

— Още утре ще ти смъкнем тая фирма.

— Опитайте се, и ще видим!… Има обществено мнение и парламент!

— Какъв е тоя, дето вика?… — ядосано попита инспекторът.

— Кречетало, господин инспекторе!… Не го ли знаете? — рече един от стражарите. — Оставете го на мира.

— Аха, депутатът ли е?… — закани се инспекторът. — Има средства и за такива.

Но Блаже чу заканата му и под защитата на депутатската си неприкосновеност се развика още по-силно:

— Инспекторе!… Вие излагате полицията, пред гражданството с тия думи!… Не носите достойно пагоните си!… Позор!… Още утре ще искам уволнението ви!…

Лила слушаше разправията, продължаваше да плете и кимаше доволно при всеки сполучлив отговор на Блаже. Партията не го замесваше в нелегални истории, но използуваше ораторския му талант при всички възможни случаи. Срещу него се завеждаха дела за публична обида на властта, ала той успяваше да се измъкне от обвиненията благодарение на смелостта и остроумието си. Все още се намираха съдии, които решаваха дребните политически дела с оправдателна присъда и така поддържаха криво-ляво достойнството на Темида. В поведението на Блаже имаше ведра и окуражаваща смелост, която върна хладнокръвието на Лила. Дишането й стана равномерно, сърцето й се успокои, пръстите й престанаха да треперят. Положението й се стори опасно, но не безнадеждно. Може би Варвара щеше да се измъкне от блокадата!… Може би, ако я заловяха, нямаше да направи провал!…

Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него — тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.

— Кой живее тук? — попита някой от влезлите.

— Шишко — отговори цивилният агент.

Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше глупаво и Лила се засмя.

— Защо се смееш, Лило? — строго попита цивилният агент.

— Весело ми е — отговори Лила.

— Веднага познахме това — рече инспекторът. — Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.

— И пак не сте доволни от мене, инспекторе!… — Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. — Трудно може да ви се угоди.

— Хубава мома си, но умът ти не е в ред!… — поучително се намеси дебелият агент.

— Защо? — Лила продължаваше да плете невъзмутимо.

— Защото размътваш главите на работниците… Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.

— Дай си легитимацията! — грубо заповяда един от стражарите.

— Остави!… Познаваме я — махна с ръка инспекторът.

В стаичката влезе още един униформен полицай.

— В двора и бараката няма никого — доложи той.

— Добре. Продължавайте към реката! — заповяда инспекторът.

Той запали цигара и направи малък, подигравателен поклон.

— Довиждане, Лила!

— Довиждане, инспекторе!… — Лила се усмихна пак. — Този поздрав не звучи добре от устата на полицията!… Как да го приема?… Като закана или вежливост?

Инспекторът бе тръгнал вече към вратата, но се обърна и рече ухилено:

— Като вежливост, разбира се… Ти имаш съвсем лошо мнение за полицията.

— Простете, но грешката е ваша.

— Ще я поправим с общи усилия.

Инспекторът се разсмя високо и снизходително. Но когато излязоха навън, той се наведе над ухото на цивилния агент и прошепна:

— Видиш ли тази лисица?… Тя е най-умната и най-опасната от всички!… Ще кажеш на Дългия да не я изпуща от очи.

Когато човек произхожда от безимотно чиновническо семейство, но има лични качества и висше образование, може да му помогне само богата женитба. Схващайки добре това, полицейският инспектор посещаваше редовно чайовете с танци, които офицерите от местния гарнизон устройваха всяка събота във военния клуб. Той хранеше надежда — макар и много слаба — за дъщерята на първия адвокат в града, която бе съученичка на Мария от цариградския колеж и минаваше за най-добрата партия тук. И макар да бе известно на всички, че една възпитаница на аристократичен колеж не би се омъжила никога за полицейски чиновник, инспекторът бе забелязал известни признаци, които му позволяваха да се надява на противното.