Тютюн

Докато инспекторът гледаше отегчено танцуващите, компанията му продължи оживения си, прекъсван от смехове разговор.

— Човек трябва да е побъркан от предразсъдъци глупак, ако при вида на това същество не предприеме нещо… — възбудено разправяше складовият директор. — Докато я наблюдавах от прозореца на кабинета си, струваше ми се, че виждам филмов вампир…

— Защо вампир? — попита дебелият като лоена топка собственик на мелницата.

— Защото, ако ви представя тази типеса облечена, както трябва, всички бихте изпопадали на гърба си.

— Говори по-правдиво!… — рече дъщерята на адвоката. — Родителите й сигурно са шопи от околните села.

— Това никак не ме интересува — заяви директорът. — Аз се бях отдал само на естетическо съзерцание… В лицето й имаше нещо момчешко и ъгловато… Тялото й беше тънко, стройно, високо, с прибран таз, с някаква очарователна заобленост на бедрата, които при ходенето пружинираха и сякаш танцуваха…

— Естет, а гледа бедрата… — рече синът на бившия народен представител, като изви очите си към директора и го посочи с палеца си.

— Как беше облечена? — попита дъщерята на адвоката.

— О, дрехите бяха наистина окаяни!… — скръбно призна директорът. — Представете си рокля или пуловер, които са стояли три години на тавана и още толкова под дъжд и слънце… А за бельото дори не посмях да помисля. Може би то се състоеше от грубо домашно платно с розови и синкави шарки, както в сватбения чеиз на баба ми, или изобщо липсваше…

— Как така липсваше?… — удиви се собственикът на мелницата. — Ти провери ли?

— Казах ви само, че за бельото не посмях да помисля — продължи директорът. — От страх да не си го представя жълтеникаво като ризата на Изабела, която се преобличала само след завръщането на мъжа си от поход… Но почти съм сигурен, че то съществуваше… Да, уверен съм, че съществуваше.

— Какъв ужас, ако не съществуваше… — рече дъщерята на адвоката. — Аз постепенно добивам представа за твоя филмов вампир… Вероятно от него се разнася благоухание на чесън и пот.

— Не, не забелязах такова нещо!… — увери директорът. — Ако имаше, щях да го усетя. Аз съм много чувствителен към миризмите… От нея се разнасяше просто дъх на сапун за пране… Честна дума… В тялото й имаше нещо първобитно и свежо.

— А, видяхте ли къде е била работата?… — извика дъщерята на адвоката.

— Къде? — сериозно попита директорът.

— В първобитното и свежото.

— Та що от това?

— Нищо… — каза дъщерята на адвоката. — Просто установявам факт, който не говори добре за състоянието ти.

— Аз не крия вече това! — откровено призна директорът.

Всички, с изключение на дъщерята на адвоката, прихнаха да се смеят. Нейната духовитост се състоеше в това да остава сериозна, когато другите се смееха.

Полковникът и възрастните дами, които седяха на масата му, извърнаха недоволно глави към компанията.

Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.

— Не вдигайте такъв шум… — смъмра тя кавалерите си. — Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.

— Омъжи се за мене — предложи директорът.

— След признанието, което направи ли? — невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.

Компанията отново избухна в смях.

Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.

— Не намирате ли, че доброто настроение на тази госпожица е прекалено? — внезапно попита тя.

— Да, съвсем прекалено — угоднически се съгласи капитанът.

Но той завиждаше на веселата компания и бе леко отегчен от дъщерята на полковника, която танцуваше старомодно и държеше дясната си ръка изпъната като прът. В това време тангото свърши и оркестърът внезапно засвири румба. Задължен от протокола — танцът с дъщерята на полковника не биваше да се прекъсне преди голямата почивка на оркестъра, — капитанът почна да подскача учтиво в такта на румбата. От бързото темпо партньорката му се изпоти малко, пудрата върху лицето й овлажня и около очите й се появи мрежа от ситни бръчици. Артилерийският капитан отбеляза съчувствено това и почна да мисли за новата си англо-арабска кобила, с която напролет възнамеряваше да вземе участие в общоармейските състезания.

Докато полковникът и жената на капелмайстора обсъждаха идеята да въведат за чайовете покани, веселата и дръзка компания от цивилни направи нова поръчка на ракия.

— Инспекторе!… — попита дъщерята на адвоката. — Какво е вашето мнение за филмовия вампир на директора?

— Лошо!… — отвърна инспекторът. — Задава непрекъснати ядове на полицията.

— Така ли?… Да не е крадла? — попита собственикът на мелницата.

— Не, не е!… — важно произнесе инспекторът. — Ако беше крадла, щяхме да се справим с нея веднага… Лошото е, че тя е една от най-хитрите комунистки в града.

— Чакай! — внезапно се намеси синът на народния представител. — Да не говориш за Лила?

— Същата.

— Виждал съм я! — извика собственикът на мелницата. — Екстра парче!…

— Ух… и какво! — добави синът на народния представител.

— Без грубости към моите най-нови чувства, господа!… — продължи директорът. — Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима… Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата „Пигмалион“.

— Каква е тая пиеса? — попита собственикът на мелницата.

— Ти си отегчително прост!… — рече директорът. — Обясни му! — обърна се той към дъщерята на адвоката.

— Обясни му ти — отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.

— Нямам нужда от обяснения!… — заяви той. — Гледал съм всички оперети.

— Стига ти толкова — рече директорът. — Не гледай повече.

Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. „Този гарнизон е дяволски скучен — реши той. — А капелникът е просто теле в униформа… гадовете му стържат цигулките си вече половин час.“ След това мисълта му се върна нежно към кобилата: „Трябва да я покажа на ветеринарния лекар… Дясното й око не е в ред… Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!…“

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

— Ето петия кавалер на компанията!… — рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. — Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

— Ти започваш да губиш от хумора си — забеляза директорът, като я погледна сериозно.