Владетелката на замъка

— Виждам, че сте много горда и независима. — Селестин се наведе и приятелски докосна ръката ми. В очите й блестяха сълзи. Тя оценяваше поведението ми и разбираше колко отчаяно държа на гордостта си, защото не притежавах нищо друго.

Г-ца Нанзълок беше мила и човечна, вече знаех защо е била най-добрата приятелка на Алис. Чувствах, че и аз мога да се сприятеля с нея, тъй като социалното ми положение в Маунт Мелин сякаш не я интересуваше.

Един ден, помислих си аз, ще споделя с нея какво съм открила за Алис.

Но не сега. Бях бодлива като таралеж, както бе отбелязал брат й. Дори и за миг не ми мина през ум, че Селестин Нанзълок ще ме отблъсне, но не исках да рискувам.

Когато Алвиън ни приближи, Селестин похвали умението й. Сетне се завърнахме в замъка и пихме чай в салона за пунш.

Прекарахме приятен следобед.

Конън Тремелин се завърна в деня преди конните надбягвания. Бях доволна, че не се появи по-рано, защото радостната възбуда лесно щеше да издаде Алвиън.

Щях да участвам в състезанието, в което се събираха точки от скокове. Наричаше се смесено, което значеше, че мъжете и жените се състезават наравно.

Тапърти знаеше за участието ми и не даваше дума да се издума да яздя Дайън.

— Ако бяхте приели Джасинт — ми каза той един ден преди състезанието, — няма съмнение, четяхте да спечелите първото място. Кобилата има всички шансове да победи, както и вие, ако бяхте на гърба й. Старият Дайън е покорно добиче, ала не е победител. Защо не вземете Роял Роувър?

— Ами ако господарят възрази?

Тапърти махна с ръка.

— Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.

Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах право да приема коня, който ми предлагаше главният коняр.

В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.

Тя изпадна във възторг.

— Това е камшик! — извика детето.

— Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.

— Сигурно ще имам късмет, г-це.

— Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. — Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше: „С гордо изправена глава и възторжено сърце, но с крака, здраво стъпили на земята…“

Сетне продължих да я наставлявам:

— Щом изпълниш скока си, веднага трябва да се оттеглиш.

— Да, госпожице.

— Развълнувана ли си?

— Времето минава толкова бавно.

— Няма да чакаш още дълго.

Вечерта влязох да й пожелая „Лека нощ“, седнах на леглото й и отново заговорихме за състезанието.

Безпокоях се, тъй като тя бе твърде възбудена, и исках да я успокоя. Казах й, че трябва да се наспи хубаво, иначе няма да е свежа на другия ден.

— Как да заспя, когато сънят не идва?

Осъзнах какъв голям успех съм постигнала. Преди няколко месеца момичето се страхуваше да се качи на кон, а сега гореше от нетърпение да се състезава.

Това беше чудесно, но бих предпочела интересът й да не беше така изцяло насочен към баща й — одобрението му беше най-важното нещо за нея.

Алвиън гореше от желание да покаже уменията си пред него, но също така се страхуваше да не се изложи, защото копнееше да предизвика възхищението му.

Отидох в стаята си и взех сборника с поеми на Лонгфелоу.

Седнах отново на леглото й и започнах да чета. От собствен опит знаех, че поемата „Хаяуата“ е прекрасно средство за успокояване на ума.

Често я рецитирах наум, когато се опитвах да заспя, откъсвах се от събитията, които не ми даваха покой, и въображението ми бродеше из девствените гори, огласявани от „грохота на буйни реки…“.

Напевният поток от думи се лееше в тихата спалня. Усещах магическото им въздействие върху Алвиън. Тя бързо забрави състезанието, страховете и надеждите си. Сега седеше с малката Хаяуата в нозете на добрия Нокомис… Скоро сънят я победи.

Когато се събудих на другия ден, гъста мъгла забулваше света. Станах и се приближих до прозореца. Върбите бяха обгърнати от бели призрачни вълма, а по боровите иглички блестяха капчици влага.

Искрено пожелах до обед мъглата да се вдигне.

Но цялата сутрин времето не се оправи. Слугите се споглеждаха и шушукаха тревожно, тъй като всички се готвеха за състезанието. Кити ми каза, че повечето от тях ще присъстват заради господаря, който ще бъде съдия, а Били Трихей и други коняри ще се състезават.

— Господарят много се радва, когато конете му печелят.

С Алвиън обядвахме и веднага потеглихме — тя яздеше Блек Принс, а аз — Роял Роувър. Наистина бе чудесно да чувстваш добър кон под себе си и аз горях от възбуда като възпитаницата си: желанието ми да блесна в очите на Конън Тремелин сигурно не бе по-слабо от нейното.

За състезанието бе определено обширно поле близо до църквата. Когато пристигнахме, вече се беше събрал много народ.

Разделих се с Алвиън и разбрах, че състезанието, в което щях да участвам, бе едно от първите.

Празникът трябваше да започне в два и петнайсет, ала както винаги, имаше закъснение и в два и двайсет все още чакахме началото.

Мъглата се поразсея, но денят беше оловносив и мрачен; небето ни притискаше като тежка завивка и влагата се просмукваше в дрехите. Уханието на море дразнеше ноздрите, но нямаше вълнение и пронизителните писъци на чайките бяха по-меланхолични от всякога.

Конън се появи заедно с другите двама съдии — и тримата бяха местни величия. Тремелин яздеше Майско утро, както можеше да се предположи, след като аз бях получила Роял Роувър.