Владетелката на замъка

Почувствах се като пълна глупачка.

— Сигурно му е било мъчно, когато тя си е заминала толкова прибързано.

Алвиън изглеждаше замислена.

— Да, така беше. Ала той я забрави бързо. В края на краищата…

— Тя беше обикновена гувернантка — довърших аз изречението вместо нея.

Надвечер Кити се качи в стаята да ми съобщи, че от Маунт Уидън е пристигнало известие за мен.

— И още нещо, госпойце — добави момичето; явно беше силно развълнувана, ала аз се въздържах да я разпитвам, защото скоро щях да узная всичко.

— Добре, но къде е известието?

— В конюшнята, госпойце — изкикоти се Кити. — Елате да видите.

Тръгнах надолу, а тя ме последва на известно разстояние.

Когато влязох в конюшнята, забелязах Дик, който за най-голямо мое учудване държеше Джасинт за поводите. Той ми подаде една бележка.

Забелязах, че Дейзи, баща й и Били Трихей ме наблюдават с развеселени погледи и се подхилват.

Разгънах и прочетох бележката, която гласеше:

Скъпа г-це Лий,

Възхищението ви от Джасинт не остана скрито за мен. Вярвам, че и тя изпитва същите чувства към вас. Ето защо ви я подарявам. Не искам повече да виждам такава изкусна и грациозна ездачка като вас върху стария Дайън, така че ви умолявам да приемете подаръка ми.

Ваш съсед и почитател, Питър Нанзълок

Макар че се опитах да се овладея, усетих как гъста руменина залива шията и страните ми. Видях, че Тапърти едвам се удържа да не се разсмее с глас.

Как можеше Питър да постъпи толкова глупаво? Подиграваше ли ми се? Как можех да приема такъв подарък, дори и да исках? Конете изискват храна и грижи, а аз не бях у дома си. Как бе могъл Нанзълок да пренебрегне подобно нещо?

— Ще има ли отговор, госпойце? — попита Дик.

— Да — отвърнах аз. — Ще отида в стаята си да го напиша, за да можете веднага да го отнесете на господаря си.

Излязох с всичкото достойнство, което можах да събера пред тази сюрия от любопитни зяпачи, и след като се озовах в стаята си, написах:

Драги г-н Нанзълок,

Благодаря ви за великолепния подарък, който, разбира се, ми е невъзможно да приема. Не разполагам с необходимите средства, за да поддържам кон. Сигурно сте забравили обстоятелството, че аз съм наета като гувернантка в този дом. Не мога да си позволя да задържа Джасинт. Благодаря за вниманието.

Искрено ваша,

Марта Лий

Тръгнах бързо към конюшнята. Като наближих, чух как слугите се смеят и разговарят оживено.

— Дик, моля, занесете тази бележка на господаря си и му върнете Джасинт.

— Но… — заекна слугата. — Аз трябва да я оставя тук.

Впих поглед право в неприлично ухиленото лице на Тапърти и заявих:

— Г-н Нанзълок обича да си прави шеги. — Обърнах се и тръгнах към замъка.

Следващият ден беше неделя и тъй като беше празник, Алвиън ме помоли сутринта да се разходим до хълмовете и да посетим леля й Клара, която живеела там и щяла да се радва да ни види.

Обмислих предложението и реших, че ще бъде приятно да напуснем къщата за няколко часа. Предполагах, че всички клюкарстват за мен и Питър Нанзълок.

Сигурно се е държал с г-ца Джансън по същия начин, както се държеше с мен, и сега всички слуги се забавляваха да сравняват историите на двете гувернантки.

Дали въпросната г-ца Джансън не е била малко лекомислена? Представих си я как краде, за да си купи хубави дрехи, с които да се хареса на обожателя си.

А Нанзълок изобщо не се е трогнал от уволнението й. Голям приятел, няма що!

Потеглихме подир закуска. Беше прекрасен ден за езда — октомврийското слънце грееше, духаше лек югозападен ветрец. Алвиън беше в приповдигнато настроение. За нея това щеше да бъде чудесно упражнение в издръжливост. Щях да съм много доволна, ако възпитаничката ми не се измореше по време на дългата езда до къщата на леля й и обратно.

Чувствах невероятно облекчение, че съм се отървал а за малко от зорките погледи на слугите, а и хълмистият пейзаж бе невероятно красив.

Величествените голи бърда прекрасно хармонираха с настроението ми. Бях поразена от ниските скални стени, от огромните канари и веселите поточета, шуртящи между тях.

Предупредих Алвиън да внимава, когато минава между скалите, но тя вече бе добра ездачка и можеше сама да избира пътя си, така че на воля се наслаждавах на пейзажа.

На картата проследихме пътя, който щеше да ни отведе до къщата на леля й Клара, която се намираше на няколко мили южно от Боудмин. Алвиън няколко пъти бе пътувала с карета дотам и си мислеше, че познава пътя, ала човек лесно можеше да се загуби сред хълмовете, така че реших да се възползвам от възможността и да науча момичето да се ориентира с помощта на карта.

Не след дълго обаче забравих строгостта си и избухнах в смях, защото се оказа, че сме поели в погрешна посока, и се наложи да се връщаме.

Най-после стигнахме до Къщата сред хълмовете — това беше живописното име на дома на леля Клара.

Къщата, разположена в покрайнините на малко планинско селце, наистина бе очарователна. Приличаше на малък замък, кацнал над църквата, странноприемницата и малкото къщи.

Леля Клара разполагаше с няколко слуги, които се грижеха за домакинството й. Когато пристигнахме, настъпи невероятна суматоха, тъй като не бяхме предизвестили за посещението си.

— О, та това е г-ца Алвиън, Бог да я благослови! — възкликна възрастната икономка. — Кого ни водиш, скъпа?

— Това е гувернантката ми, г-ца Лий — представи ме Алвиън.

— Че само двечките ли сте тръгнали на тоз дълъг път? Баща ти няма ли го?

— Не. Татко замина за Пензънс.

Чудех се дали не беше грешка да отстъпя пред желанията на Алвиън и забравила положението си на гувернантка, да натрапя присъствието си на леля Клара.

Дали нямаше да ме изпратят в кухнята да ям със слугите? Това би било по-добре, отколкото да изтърпя компанията на една високомерна старица, която ще ме пронизва с неодобрителния си поглед.

Опасенията ми обаче бързо се разсеяха. Въведоха ни във всекидневната, където в едно кресло седеше леля Клара — очарователна възрастна дама с побелели коси, розови бузи и блестящ приветлив поглед. До нея бе опрян абаносов бастун — вероятно имаше трудности с ходенето.

Алвиън се завтече към нея и старицата топло я целуна.

Сетне живите сини очи се спряха върху мен.

— Значи вие сте гувернантката на Алвиън, скъпа — рече леля Клара. — Много добре направихте, че я доведохте при мен. Имаме голям късмет, защото в момента внукът ми е на посещение тук и мисля, че страда, защото няма с кого да си играе. Ще остане много доволен, като разбере, че Алвиън ни е дошла на гости.