Владетелката на замъка

Селският оркестър засвири патриотичен химн, всички се изправиха на крака и запяха.

Пламенните слова ехтяха над мрачното поле:

И те ще да презрат Три Пол и Пен, Трилони ще умре. И двайсет хиляди корнуолски „мъже ще разберат защо.“

Химнът въплътяваше гордостта на този суров народ. Всички стояха мирно и пееха. Сред тълпата забелязах малката Джилифлауър, която, за най-голямо мое учудване, пееше заедно с останалите. До нея стоеше Дейзи, която явно се грижеше за нея.

Джили ме видя и аз й махнах, ала веднага сведе поглед, но аз успях да забележа, че се усмихва и изглежда много доволна.

Един ездач се приближи до мене и познат глас възкликна:

— Охо, та това е самата г-ца Лий!

Обърнах се и видях Питър Нанзълок, яздещ Джасинт.

— Добър ден — поздравих го аз, а погледът ми жадно попиваше съвършените форми на кобилата.

На гърба си носех табелка с номер, поставена от организаторите на празника.

— Само не ми казвайте — възкликна Нанзълок, — че ще бъдем съперници.

— И вие ли ще участвате в първото състезание?

Той се обърна, за да ми покаже табелката на гърба си.

— Надеждите ми угаснаха — подметнах аз.

— Защо? Заради мене ли?

— Заради Джасинт — искрено отвърнах.

— Г-це Лий, вие можехте да я яздите на този ден.

— Как можахте да извършите подобна лудост? Слугите цели дни клюкарстваха за това.

— Кого пък го е грижа за слугите?

— Мене.

— Значи изневерявате на себе си.

— Една гувернантка трябва да се интересува от мнението на всички.

— Вие не сте обикновена гувернантка.

— Г-н Нанзълок, мисля, че в живота ви не е имало обикновени гувернантки — шеговито отбелязах аз.

Потупах лекичко Роял Роувър по хълбока и той ми отвърна незабавно.

Видях отново Питър едва след началото на състезанието. Редът му бе преди моя. Наблюдавах как умело язди Джасинт на полето. Телата им сякаш се бяха слели, изглеждаха като едно същество, като кентавър.

— Чудесно изпълнение — извиках, докато се наслаждавах на съвършените скокове и грациозния галоп на Джасинт. Всеки ще победи с такъв великолепен кон, самоуспокоявах се аз.

След като Питър завърши програмата си, гръмнаха бурни аплодисменти.

Подир малко дойде и моят ред.

Погледнах към Конън Тремелин на съдийската скамейка и прошепнах:

— Помогни ми, Роял. Искам да победя Джасинт и да спечелим наградата. Трябва да покажа на Конън Тремелин какво мога. Помогни ми, Роял!

Конят наостри чувствителните си уши и грациозно потегли напред. Сигурна бях, че ме е разбрал и ще отвърне на призива в гласа ми.

— Хайде, Роувър — прошепнах аз. — Ще успеем!

Изпълнихме програмата безпогрешно като Джасинт.

Долових гръмване на аплодисменти и напуснах полето.

Зачаках с нетърпение обявяването на резултатите. Радвах се, че ги оповестяват в края на всяко състезание, защото интересът на публиката все още не бе стихнал. Практиката да се обявяват победителите от всички турове в края никога не бе ми харесвала.

— Двама състезатели получиха еднакъв брой точки — съобщи Конън. — Щастлив съм да оповестя нещо необичайно: победители са мъж и жена — г-ца Марта Лий с Роял Роувър и г-н Питър Нанзълок с Джасинт.

Приближихме се, за да получим наградите си.

— Наградата е сребърна ваза — каза Конън. — Не можем да я разделим, затова ще я получи дамата.

— Разбира се — отвърна Питър.

— А вие получавате сребърна лъжица като утешение. Конън ми подаде наградата и ми се усмихна с явно

задоволство.

— Чудесно изпълнение, г-це Лий! Вие постигнахте невероятни неща с Роял Роувър.

Потупах коня и прошепнах:

— Не бих могла да желая по-добър партньор.

Сетне двамата с Питър се отдалечихме в тръс: аз — с вазата, а той — с лъжицата.

— Ако яздехте Джасинт, щяхте да бъдете безспорният победител — отбеляза Нанзълок.

— Но пак трябваше да се състезавам с вас.

— Джасинт би могла да победи във всяко състезание. Само я погледнете? Не е ли съвършена? Е, това няма значение, защото вие все пак спечелихте сребърната ваза.

— Винаги ще имам чувството, че не е напълно моя.

— Докато подреждате розите в нея, ще си мислите: „Част от тази ваза принадлежи на онзи мъж… Как му беше името? Той беше толкова мил към мен, а аз все го срязвах. Сега съжалявам.“

— Не ми се случва да забравям имената на хората, а освен това и няма за какво да съжалявам.

— Можем лесно да разрешим конфликта около подялбата на вазата. Ако заживеем заедно, аз ще я поставя на почетно място. Тогава ще казваме, че е наша, и ще бъдем щастливи.

Ядосана от наглото предложение, му отвърнах:

— Но иначе едва ли ще бъдем щастливи, г-н Нанзълок. — Обърнах му гръб и се отдалечих.

Исках да бъда близо до съдийската скамейка, щом Алвиън се появи, за да наблюдавам лицето на Конън по време на изпълнението й. Исках да бъда близо до нея, когато получава наградата си — бях сигурна, че ще победи, защото го желаеше от все сърце и се бе потрудила здраво. Скоковете нямаше да представляват никаква трудност за нея.

Състезанието за осемгодишни започна и аз с трескаво нетърпение зачаках да дойде редът на Алвиън. Момиченца и момченца излизаха едно подир друго на полето, ала от моята възпитаница нямаше и следа. Състезанието завърши, съобщиха и класирането.

Обзе ме горчиво разочарование. Алвиън се бе отказала в последния момент. Трудът ми бе отишъл нахалост. Страховете й се бяха възвърнали в решителния момент.

Щом връчиха наградите, тръгнах да я търся, но не я открих никъде и щом започна състезанието за напреднали осемгодишни деца, ми хрумна, че тя сигурно се е прибрала вкъщи. Сигурно се чувстваше ужасно, поради това че след всичките ни разговори и упражнения куражът я бе напуснал в критичния момент.