Владетелката на замъка

Не мислех, че внукът ще бъде по-доволен от нея. Тя се държеше толкова любезно с мен, че аз забравих стеснителността си и се почувствах така, сякаш посещавам стара приятелка. За миг като че ли не бях гувернантката, довела възпитаницата си на посещение при роднина.

Сервираха вино от глухарчета и леля Клара ни накара да пийнем по една чашка. Почерпиха ни със сладки. Виното имаше великолепен вкус. Разреших на Алвиън да пийне малко, но сетне се питах дали съм постъпила разумно, тъй като напитката наистина бе силна.

Леля Клара искаше да чуе всички новини от Маунт Мелин. Тя бе много приказлива — вероятно защото живееше далеч от света в Къщата сред хълмовете.

Появи се и внукът — красиво момче, малко по-малко от Алвиън — и двамата отидоха да играят. Предупредих възпитаницата си да не се отдалечава много, защото трябваше да се приберем вкъщи преди падането на нощта.

Щом Алвиън излезе, леля Клара веднага започна да клюкарства. Не знам дали се дължеше на силното вино или пък защото знаех, че тя е близка роднина на Алис, но я слушах в захлас.

Тя говореше за Алис, както никой друг — напълно искрено — и аз бързо разбрах, че ще науча много неща от тази стара бъбривка.

Щом останахме насаме, тя бързо ме подкани:

— А сега ми кажете какво става в Маунт Мелин!

Вдигнах учудено вежди сякаш не разбирах смисъла на думите й.

— Смъртта на бедната Алис бе такъв удар за всички ни — продължи леля Клара. — Такава нелепа гибел! Каква трагедия сполетя бедното момиче — тя бе още дете.

— Наистина ли?

— Не ми казвайте, че не знаете какво се случи.

— Знам много малко.

— Ами Алис избяга с Джефри Нанзълок, не знаете ли… И тогава стана онази страшна катастрофа.

— Чух за катастрофата.

— Често размишлявам за тези двама млади хора и не мога да спя по цяла нощ. Все си мисля, че и аз съм виновна.

Учудих се много. Не разбирах как може тази приказлива стара дама да носи вина за това, че Алис е изневерила на съпруга си.

— Човек не бива да се намесва в живота на другите. Или пък трябва, какво е вашето мнение, скъпа? Ако човек може да помогне с нещо…

— Да — решително отговорих аз. — Ако сте искала да им помогнете, вмешателството ви би трябвало да бъде простено.

— Но как да разбереш дали си бил полезен или точно обратното?

— Човек трябва да постъпва така, както смята за правилно.

— Но можеш да си мислиш, че постъпваш правилно и пак да навредиш?

— Да, и така става понякога.

— Често си мисля за… горката ми племенница. Тя беше такова нежно създание. Но… как да се изразя… не беше въоръжена за трудностите в живота.

— О, наистина ли?

— Г-це Лий, виждам колко добре се отнасяте към бедната Алвиън. Алис щеше да бъде безкрайно щастлива, ако можеше да види колко много сте направили за нея. Последния път, когато я видях, бяха двамата с… Конън. Тя изобщо не изглеждаше така щастлива… и спокойна като днес.

— Много се радвам. Окуражих я отново да започне да язди. Мисля, че това й се отразява добре. — Не ми искаше да прекъсвам разказа на леля Клара, от който бих могла да извлека полезни факти за Алис. Опасявах се, че Алвиън и внукът й ще се завърнат всеки момент, а присъствието им щеше да сложи край на откровенията. — Говорехте за майката на Алвиън — сигурна съм, че напразно се упреквате.

— Дано да е така. Понякога толкова много се измъчвам.

— Може би не бива да тревожа и вас, но вие ми се струвате толкова добросърдечна, пък и живеете в онзи дом. Грижите се за малката Алвиън като… като майка. Много съм ви благодарна, скъпа.

— Плащат ми за това, госпожо — не можах да преглътна тази забележка и си представих как щеше да се усмихне Питър Нанзълок, ако беше чул думите ми.

— Има неща в живота, които не се купуват с пари. Любов… преданост… Алис живя при мен преди сватбата си. Тук… в тази къща. Беше удобно, нали разбирате? Домът ми е само на няколко часа езда от Маунт Мелин, така че младите имаха възможност да се опознаят.

— Младите ли?

— Годениците.

— Те не са ли се познавали?

— Женитбата им бе уговорена, още докато бяха деца. Тя му донесе много имот. Изобщо бяха подходяща двойка — богати, от сой. По онова време бащата на Конън още беше жив, а момчето беше буйно и своеволно, та старецът искаше да го ожени колкото се може по-скоро.

— Значи сватбата е била уговорена?

— И двамата я приемаха като нещо естествено. Та тя живя при мене няколко месеца. Много я обичах.

Сетих се за малката Джили и отбелязах:

— Изглежда, че много хора са я обичали.

Леля Клара кимна и точно в този момент влязоха Алвиън и внукът.

— Искам да покажа на Алвиън рисунките си — заяви момчето.

— Добре, тогава иди и ги донеси — разреши баба му. — Ще й ги покажеш тук.

Тя май разбра, че е попрекалила с приказките, и се страхуваше да не каже прекалено много. Беше от Типа жени, които не могат да пазят тайна, иначе щеше ли да разказва семейната история на чужд човек като мен?

Внукът се завърна с папката си и децата се настаниха на масата. Приближих се до тях и когато хвърлих един поглед на рисунките, изпитах такава гордост от таланта на Алвиън, че реших при първа възможност да разговарям с баща й. Чувствах обаче и известно разочарование. Сигурна бях, че леля Клара беше на път да сподели нещо изключително важно.

След като обядвахме, напуснахме дома й.

Докато яздехме по обратния път, реших да я посетя отново, и то скоро.

Един ден, като се разхождах из селото, минах покрай скромния бижутерски магазин. Това наименование звучеше, малко пресилено, защото на витрината не се забелязваха скъпоценни камъни, имаше само няколко сребърни брошки и обикновени златни пръстени, някои от които бяха украсени с полускъпоценни камъни — тюркоази, топази и опали. Вероятно местните жители купуваха оттук годежните и сватбените си пръстени, а бижутерът изкарваше прехраната си най-вече от поправки.