Юмрукът на бога

— Само изглежда ли?

Абу Фуад въздъхна.

— Оцелелият се кълне, че само единайсетият мъж е знаел за срещата и адреса. Но нищо чудно да е имало изтичане на информация и от друго място; или пък някой от тях да е бил проследен…

— Тогава заподозреният трябва да бъде подложен на изпитание. И ако е виновен, да бъде наказан. Госпожице Кабанди, бихте ли ни оставили за малко насаме?

Младата жена погледна Абу Фуад и той й кимна. Тя излезе от колата и се отдалечи. Бедуинът обясни внимателно и подробно на Абу Фуад какво иска от него.

— Няма да изляза от къщата преди седем — завърши той, така че при никакви обстоятелства не трябва да се обаждаш преди седем и половина. Разбра ли?

Бедуинът се измъкна от колата и потъна в мрака. Абу Фуад потегли сам, после взе госпожица Кабанди и двамата се прибраха заедно.

Бедуинът не видя повече жената. Асрар Кабанди бе заловена от АМАМ, дълго изтезавана, подложена на масово изнасилване, застреляна и обезглавена. Но никого не бе издала.

Тери Мартин се обади по телефона на Саймън Паксман, който продължаваше да е затрупан с работа и би се радвал, ако не го прекъсваха. Прие разговора само защото беше започнал да харесва придирчивия професор по арабистика.

— Зная, че ставам досаден, но имаш ли някакви връзки в Правителствения щаб на съобщенията?

— Да, разбира се — рече Паксман. — Предимно в арабския сектор. Познавам директора му.

— Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Предполагам, че да. Какво имаш предвид?

— Става дума за онова, което постъпва тези дни от Ирак. Разбира се, разучих всички речи на Саддам, изгледах репортажите за заложниците, човешките щитове и нескопосаната им пропаганда по телевизията. Но бих искал да видя дали няма нещо друго, пропуснато от тяхното министерство на пропагандата.

— Нали точно това прави Правителственият щаб на съобщенията — призна Паксман. — Не виждам защо да не стане. След като заседаваш в комитета „Медуза“, значи си проверен и одобрен. Ще му се обадя.

Същия следобед Тери Мартин замина с кола до Глостършър. Яви се за определената си среща на добре охраняван портал, откъдето се отиваше към няколко претрупани с антени сгради, които наред с МИ-6 и МИ-5 представляват третата основна част от британското разузнаване — Правителствения щаб на съобщенията.

Директор на арабския отдел беше Шон Плъмър, под чието ръководство работеше същия господин Ал-Хури, който бе проверил арабския на Майк Мартин в ресторанта в Челси единайсет седмици преди това.

Директорът се бе съгласил да се срещне с Мартин, въпреки че бе затънал до гуша в работа, само защото бе чувал за младия учен и се възхищаваше от оригиналното му изследване върху Халифата на Абасидите.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, след като двамата се бяха настанили пред чаша ментов чай. Мартин обясни, че е изненадан от бедния материал, прихванат от Ирак, който му е бил предоставен. Очите на Плъмър светнаха.

— Прав сте, разбира се. Както знаете, нашите арабски приятели обичат да плямпат по отворени линии. През последните няколко години трафикът рязко спадна. Или националният им характер се е променил, или…

— Подземни кабели — рече Мартин.

— Именно. Сигурно Саддам и момчетата му са заровили около 72 000 километра оптични комуникационни кабели. По тях говорят. Аз се чувствам отвратително. Докога да продължавам да подавам на шпионите в Лондон все същите прогнози за времето и скапаните списъци с прането на мама Хюсейн?

Това беше неговият начин на изразяване. Всъщност службата на Плъмър подаваше много повече от това.

— Все още ги използват, разбира се — министри, държавни чиновници, генерали, та чак и танкови командири по границата със Саудитска Арабия. Но сериозните, свръхсекретни телефонни разговори ги няма. Просто са изчезнали.

През следващите четири часа Тери Мартин прегледа доста прехванати разговори. Радиопредаванията бяха прекалено явни; той търсеше по-скоро нещо като непредпазлив телефонен разговор, неволно изпускане, грешка. Най-накрая затвори папките с резюмета.

— Бихте ли следили за нещо наистина странно, нещо, което звучи безсмислено? — попита той.

Майк Мартин си мислеше, че вече е готов да напише туристически пътеводител за плоските покриви на Кувейт Сити. През по-голямата част от времето си лежеше по корем на някой от тях и оглеждаше района под себе си. От друга страна, те предлагаха великолепна възможност за лежане по гръб.

Почти два дни бе прекарал на един конкретен покрив, наблюдавайки къщата, чийто адрес съобщи на Абу Фуад. Тя беше една от шестте, предоставени му от Ахмед Ал-Халифа, онази, която се бе отказал да използва.

Макар че даде адреса на Абу Фуад преди два дни и би трябвало нищо да не се случи до тази вечер — 9 октомври, той все пак бе наблюдавал денонощно, хапвайки по малко хляб и плодове.

Ако преди седем и половина вечерта на девети се появят иракски войници, щеше да знае кой го е предал — самият Абу Фуад. Погледна часовника си. Седем и половина. Кувейтският полковник би трябвало да се обади сега, както му бе казано.

На другия край на града Абу Фуад наистина вдигаше слушалката. Набра един номер. Отговориха му на третото позвъняване.

— Салах?

— Да, кой е?

— Не сме се срещали, но съм чувал много хубави неща за теб — че си верен и храбър, един от нашите. Хората ме познават като Абу Фуад.

Отсреща край се чу възклицание.

— Имам нужда от помощта ти, Салах. Можем ли ние, движението, да разчитаме на теб?

— О да, Абу Фуад. Кажи какво искаш.

— Не аз лично, а един приятел. Той е ранен и болен. Зная, че си аптекар. Трябва веднага да му се занесат лекарства, бинтове, антибиотици, обезболяващи. Чувал ли си за човек, наречен Бедуина?

— Да, разбира се. Да не искаш да кажеш, че го познаваш?

— Няма значение, но ние работим заедно от седмици. Той е страшно важен за нас.

— Веднага отивам да взема нещата. Сам ще му ги занеса. Къде да го намеря?

— Скрил се е в една къща в Шуайх и не може да мръдне. Вземи лист и молив.

Абу Фуад издиктува дадения му адрес. От другата страна го записаха.

— Тръгвам веднага с колата, Абу Фуад. Можеш да ми имаш доверие — рече аптекарят.

— Добър човек си. Ще бъдеш възнаграден.