Затворник по рождение

— Повикаха го в офиса на съдружниците рано тази сутрин, наредиха му да прибере нещата си и до един час да напусне сградата. А после повишиха един-двама от нас.

— А не си ли дават сметка, че ние с вас подхвърлихме идеята на Пейн?

— Не. Щом стана ясно, че няма да можете да осигурите цялата сума, сделката веднага стана идея на Пейн. На вас гледат като на човек, който е загубил инвестицията си, и дори се очаква да предявите иск към фирмата.

За такова нещо Дани не се беше сетил.

— И какво ще прави Пейн сега? — попита Дани, просто от любопитство.

— Никога няма да може да се върне в този бизнес или поне там, където се чува гласът на старшия съдружник.

— Какво ще стане с горкия човек?

— Секретарката му ми довери, че щял да постои няколко дни при майка си в Съсекс. Тя е председател на местната община, от името на която той смята да се кандидатира при следващите избори.

— Не мисля, че случилото се ще попречи — рече Дани с надеждата, че ще бъде оборен. — Стига да не съветва избирателите си да инвестират на места, където расте японски бръшлян.

— Този човек умее да оцелява — засмя се Хол. — Обзалагам се, че само след няколко години ще бъде член на парламента, а дотогава цялата тази шумотевица ще се е забравила.

Дани сбърчи чело. Май само беше ранил Пейн. Надяваше се Крейг и Девънпорт да не се отърват толкова лесно.

— Имам задача за вас — рече той и отвори куфарчето, откъдето извади куп документи. — Трябва да продадете недвижим имот на Редклиф Скуеър номер двайсет и пет. Предишният собственик…

— Здрасти, Ник — каза някой до тях.

Дани вдигна очи. Висок набит мъж, когото виждаше за първи път, се извисяваше над него. Беше с шотландска поличка и имаше къдрава кестенява коса и червендалесто лице. Трябва да беше приблизително негов връстник. Мисли като Дани, дръж се като Ник. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо подобно, но напоследък се беше поуспокоил, дори бе започнал да се чувства добре в новата си роля. Не вярваше, че някой вече може да го изненада. Оказа се, че греши. На първо време трябваше да разбере откъде този човек е бил близък с Ник — от училище или от армията, защото определено не беше от затвора.

— Здравей. — Дани се изправи, усмихна се и подаде ръка. — Нека те запозная с мой делови партньор, Гари Хол.

Мъжът се наведе и се здрависа с Гари.

— Приятно ми е. Казвам се Санди Доусън. — Говореше със силен шотландски акцент.

— Със Санди се познаваме от много време — обади се Дани с надеждата онзи да му подскаже от колко точно.

— Така си е, но не сме се виждали, откакто завършихме училище.

— Бяхме заедно в „Лорето“ — усмихна се Дани на Хол. — С какво се занимаваш сега, Санди?

— Продължих бизнеса на баща ми. Добре че говеждото е сред най-предпочитаното месо в Англия. А ти, Ник?

— За мен стана далеч по-лесно, откакто… — Опитваше се да разбере дали Санди знае, че Ник е бил в затвора.

— Да, да, разбира се. Неприятна работа, и несправедлива. Радвам се да видя, че си се измъкнал без видими поражения.

Хол изглеждаше объркан.

— Надявам се, че все още намираш време за някоя и друга игра на крикет. Беше сред най-добрите в училище — рече Доусън. — Помниш ли, че бях вратар.

— При това талантлив — додаде Дани и го тупна по гърба.

— Прощавайте, че ви прекъснах, но не можех да не ти кажа едно „здрасти“.

— Чудесно направи, Санди. Много ми е драго да се видим след всичките тези години.

— На мен също. — Доусън се обърна да си върви.

Дани седна на мястото си с надеждата, че Хол не е чул въздишката му на облекчение. Понечи да извади още документи от куфарчето си, но в този момент Доусън се върна отново при тях.

— Предполагам, не знаеш, че Скуифи Хъмфрис почина?

— Така ли? Много съжалявам.

— Получи инфаркт на игрището за голф. Отборът не беше същият, откакто той се пенсионира.

— Горкият стар Скуифи, голям треньор беше — въздъхна Дани.

— Оставям ви вече — рече Доусън. — Просто мислех, че ще искаш да знаеш. Целият Мъселбърг отиде да го изпрати.

— Той го заслужаваше.

Доусън кимна и най-сетне си тръгна.

Този път Дани не откъсна очи от него, докато не го видя да напуска помещението.

— Извинявай! — обърна се към Гари.

— Винаги е притеснително да срещнеш стари съученици — сподели Хол. — Често дори не мога да си спомня имената им. Този обаче трудно се забравя. Голям образ!

— Така е — съгласи се Дани и побърза да се върне на въпроса за Редклиф Скуеър.

Хол разглежда документите известно време, преди да попита:

— Каква цена очаквате за този имот?

— Около три милиона. Ипотекиран е за един, аз също вложих един, така че всичко над два и двеста хиляди или два и триста хиляди, ще е добре.

— Преди това ще трябва да организирам оглед.

— Жалко, че Пейн не проведе оглед на терена в Стратфорд.

— Твърди, че го е направил — отговори Хол. — Аз обаче мисля, че човекът, когото е изпратил, не е чувал за японския бръшлян.

— И аз не бях чувал — отбеляза Дани. — Доскоро.

— Някакви проблеми със сегашния собственик? — попита Хол, докато разлистваше последните страници от купчината пред него. — Този ли е, за когото си мисля?

— Да, Лорънс Девънпорт, актьорът.

— Знаехте ли, че е приятел на Джералд?

— На първа страница на „Ивнинг Стандарт“ си, шефе — рече Големия Ал. Колата бавно се отлепи от тротоара пред „Дорчестър“, за да се включи в движението.

— Какво имаш предвид?

Големия Ал подаде вестника през рамо.

„Кралска амнистия за Картрайт?“ прочете Дани заглавието, изписано с едър шрифт. Погледът му пробяга първо по текста, след което изчете материала подробно.

— Не знам какво ще правиш, шефе, ако поискат сър Никълъс Монкрийф да се яви пред съдията и да даде показания в защита на Дани Картрайт.