Затворник по рождение

Крейг излезе за малко от съда, докато заседателите обмислят решението си. Спря на стълбите и се обади на Пейн.

— Къде отидоха?

— Картрайт слезе пред Лондонския университет. Следва там бизнес администрация.

— Монкрийф вече има една диплома по английски.

— Така е, но не забравяй, че докато е бил в „Белмарш“, Картрайт е издържал кандидатските изпити по математика и икономика.

— Поредната малка грешка, която си въобразява, че никой няма да забележи — отбеляза Крейг. — Шофьорът къде откара момичето след това?

— Отправиха се към Ийст Енд и…

— Бейкън Роуд двайсет и седем в Боу — довърши Крейг вместо него.

— Откъде знаеш?

— Това е адресът на Бет Уилсън, приятелката на Картрайт. Беше с него в онази нощ, забрави ли?

— Сякаш мога да забравя — отсече Пейн.

— Успя ли да я снимаш? — попита Крейг.

— Няколко пъти.

— Добре. Все още имаме нужда от снимка на крака на Картрайт, преди да си определя среща с инспектор Фулър. — Крейг погледна часовника си. — Трябва да се връщам в залата. На заседателите не им трябва много време, за да обявят клиента ми за виновен. Къде си в момента?

— Пред Бейкън Роуд двайсет и седем.

— Гледай да не те забележат — поръча Крейг. — Тази жена ще те познае и от сто метра. Ще ти се обадя при първа възможност.

По време на обедната почивка Дани излезе да се разходи и да хапне един сандвич преди лекцията на професор Мори. Опита се да си припомни шестте теории на Адам Смит, в случай че професорът посочи него. Изобщо не забеляза мъжа с фотоапарата на пейката от другата страна на улицата.

Щом съдията произнесе присъдата, Крейг отново набра номера на Пейн.

— Остана в къщата повече от час — докладва Пейн — и когато отново се появи, носеше голям куфар.

— Къде отиде?

— Откараха я в офиса й на Мейсън стрийт в Сити.

— Куфарът с нея ли беше?

— Не, остави го в багажника на колата.

— Значи смята да остане на „Болтънс“ поне още една нощ.

— Така изглежда. Дали пък нямат намерение да избягат от страната? — предположи Пейн.

— Едва ли. На него му остава да проведе последната си среща с пробационния инспектор в четвъртък сутрин.

— Което значи, че ни остават само три дни, за да съберем нужните доказателства — заключи Пейн.

— Какво прави той днес следобед?

— Тръгна си от университета в четири и се прибра с колата на улица „Болтънс“, но шофьорът обърна и пое отново. Проследих го, за да видя дали няма да иде да прибере момичето.

— Така ли стана?

— Да. Взе я от работа и я отведе в къщата.

— Какво направи с куфара?

— Внесе го вътре.

— Най-вероятно си мислят, че тя ще е в безопасност, ако се нанесе при него. Той излезе ли да тича?

— И да го е направил, е било, докато следях момичето.

— Не се занимавай с нея утре — поръча Крейг. — От сега нататък се концентрирай върху Картрайт, защото ако искаме да го отсвирим, е важно само едно.

— Снимката — рече Пейн. — Ами ако реши да бяга сутринта?

— Тогава ще е още по-важно да се концентрираш върху него и да забравиш за момичето — отговори Крейг. — Междувременно ще гледам да подготвя внимателно Лари.

— Той зает ли е с нещо по случая?

— Почти не — отговори Крейг. — Не можем да рискуваме с него, докато живее при сестра си.

Крейг се бръснеше, когато телефонът му иззвъня.

— Напуснаха къщата заедно.

— Значи не е тичал и тази сутрин.

— Освен ако го е направил преди пет сутринта. Ще ти се обадя, ако има някаква промяна в обичайния му маршрут.

Крейг затвори и продължи да се бръсне. Поряза се и изруга.

На всяка цена трябваше да е в съда до десет, когато съдията щеше да произнесе присъдата на неговия клиент за кражба с взлом. Вероятно клиентът му щеше да получи не повече от две години, въпреки че имаше още поне двайсет и три други нарушения на закона.

Напръска лицето си с афтършейв, докато си мислеше за обвиненията, които чакаха Картрайт: бягство от „Белмарш“, приемане на чужда самоличност, кражба на колекция марки за над петдесет милиона долара, подправяне на чекове за две банкови сметки и поне още двайсет и три други закононарушения. Веднъж това да попаднеше в съда, Картрайт нямаше да види светлината на деня, докато не дойдеше време да се пенсионира. Най-вероятно и момичето щеше да получи присъда за оказване на съдействие на престъпник. А щом научеха в какво се е забъркал, откакто е напуснал затвора, на никого нямаше да му мине през ум да се сети за делото за амнистия. Крейг си помисли дори, че лорд канцлерът може да го повика отново и този път да му предложи шери и да си поговорят за упадъка на английския крикет.

— Имаме опашка — промърмори Големия Ал.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Дани.

— Една кола ни следва. Видях я и вчера.

— Завий вляво на следващата пресечка и виж дали е още след нас.

Големия Ал кимна и без никакво предупреждение рязко сви вляво.

— Още ли е там? — попита Дани.

— Не. Продължи по улицата — отвърна Големия Ал и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Каква е колата?

— Тъмносин форд „Мондео“.

— Колко такива коли има в Лондон, според теб? — попита Дани.

— Казвам ти, че ни следеше — изръмжа Големия Ал и зави по „Болтънс“.

— Ще изляза да потичам — рече Дани. — Ще ти кажа, ако забележа някой да ме следи.

— Шофьорът на Картрайт ме забеляза — съобщи Пейн. — Нямах друг избор и продължих. Отивам да наема друга кола, за да продължа следенето. Ще бъда на линия рано сутринта, но трябва да съм по-предпазлив, защото шофьорът е много опитен. Бас държа, че е или бивш полицай, или е бил в армията. Май е добре да сменям колата всеки ден.

— Какво каза?

— Че ще е добре да…

— Не, не. Преди това.

— Че шофьорът на Картрайт трябва да е бил в полицията или в армията.

— Разбира се! — възкликна Крейг — Този човек е лежал в една килия с Монкрийф и Картрайт.

— Прав си — съгласи се Пейн. — Кран. Албърт Кран.

— Известен още като Големия Ал — додаде Крейг. — Имам чувството, че Фулър ще извади кент флош роял.

— Искаш ли да се върна тази вечер и да го проверя отново?

— Не. Той ще бъде нещо като бонус, но не можем да рискуваме да ни усети. Стой далеч от тях до утре следобед, защото Кран ще е нащрек. Според мен Картрайт ще излезе да тича, когато Кран отиде да вземе момичето от работа.