Затворник по рождение

— И на теб ли? — изненада се Крейг и се запъти да отвори на следващо позвъняване.

Скоро Девънпорт се появи на прага на стаята, изпълнен с предишното самочувствие и увереност. Целуна Джералд по двете бузи, сякаш бе френски генерал, дошъл да инспектира войските. Крейг му предложи чаша шампанско и си помисли, че приятелят му изглежда поне с десет години по-млад в сравнение с последния път. Сигурно и той бе приготвил някаква добра новина.

— Да вдигнем тост — предложи домакинът. — За приятеля, който не е сред нас.

И тримата вдигнаха чаши.

— Тоби Мортимър — произнесоха в един глас.

— За кого ще е следващият тост? — попита Девънпорт.

— За сър Никълъс Монкрийф — без колебание заяви Пейн.

— Кой е пък този? — попита Крейг.

— Мъжът, който ще промени съдбата на всички ни.

— И как ще стане това? — попита вяло Девънпорт, който предпочете да премълчи факта, че тъкмо Монкрийф е причина да върне дълга си към тях, а и не само към тях.

— Ще ви разкажа подробностите на масата — рече Пейн. — Този път обаче държа аз да съм последен, защото съм сигурен, че моята новина е истинска бомба.

— Не бъди толкова сигурен — самодоволно отбеляза Девънпорт.

На прага на стаята се появи млада жена.

— Готови сме, господин Крейг, ако и вие сте готови…

Тримата се отправиха към трапезарията, припомняйки си весели истории от студентските години. С течение на времето те все повече се отдалечаваха от истината и ставаха все по-цветисти.

Крейг тъкмо заемаше мястото си начело на масата, когато порциите пушена сьомга се появиха пред гостите му. Той опита виното, кимна в знак на одобрение и се обърна към Девънпорт.

— Нямам търпение, Лари. Нека чуем първо теб. По всичко личи, че си намерил торба с пари.

Девънпорт се облегна назад и изчака да получи пълното им внимание.

— Преди няколко дни ме потърсиха от Би Би Си и ме поканиха на разговор. Обикновено това означава, че ще ти предложат някаква малка роля в радиопиеса, а хонорарът покрива цената на таксито от Редклиф Скуеър до Портланд Плейс. Този път обаче един от старшите продуценти ме заведе на обяд и между другото стана дума, че търсят човек за нов герой в „Холби Сити“. Аз съм първи в списъка. Очевидно образът на доктор Бересфорд е поизбледнял в съзнанието на хората.

— Благословена забрава — вдигна чашата си Пейн.

— Искат да направя проба следващата седмица.

— Браво. — Крейг вдигна чашата си.

— Според агента ми нямат предвид друг за тази роля. Той се надява да сключим тригодишен договор с включени права и възможност за продължаване.

— Добре звучи, но трябва да призная, че моята новина ще ви удари в земята — отбеляза Пейн. — Ти с какво ще се похвалиш, Крейг?

Домакинът доля чашата си и отпи, преди да започне.

— Лорд канцлерът иска да се срещнем следващата седмица. — Замълча и отпи поредната глътка, за да се наслади на ефекта от новината.

— Да не би да ти предложи мястото си? — ухили се Девънпорт.

— Всяко нещо с времето си — подхвърли Крейг. — Единствената причина да иска да се срещне с някой в моето скромно положение е да му отправи покана да стане кралски адвокат.

— Напълно заслужено — рече Девънпорт и двамата с Пейн се изправиха, за да го поздравят.

— Все още нищо не е официално — рече Крейг и им махна с ръка да седнат, — така че на никого нито дума.

Двамата с Девънпорт се облегнаха в столовете си и погледнаха Пейн с очакване.

— Твой ред е, приятелю — подкани го Крейг. — Кажи най-сетне какво ще промени живота ни.

На вратата се почука.

— Влез — рече Дани.

На прага се появи Големия Ал с голям пакет в ръце.

— Току-що донесоха това, шефе. Къде да го оставя?

— На масата — отговори Дани и продължи да чете, сякаш пратката не го интересуваше. Но щом вратата се затвори, той остави Адам Смит и теорията му за икономиката на свободния пазар и отиде до масата. Прочете надписа „Опасно. Да се борави с внимание“, преди да разкъса опаковката. Свали няколкото слоя лепенки и най-сетне вдигна капака.

Отвътре извади чифт гумени ботуши. Премери ги, ставаха му. Следваха чифт гумени ръкавици и голям фенер. Лъчът му освети цялата стая. Имаше още неопренов костюм и маска, която покриваше носа и устата. Бе имал възможност да избира между черен и бял. Избра черен. На дъното на кутията остана само добре опакована пластмасова кутия, върху която имаше надпис „Опасно“. Не я докосна и върна всичко обратно, отново залепи кутията.

— Как смяташ да участваш в това начинание? — попита Крейг.

— С около един милион собствен капитал — отвърна Пейн. — Преведох днес шестстотин хиляди като гаранция за сделката.

— Това не изчерпва ли голяма част от спестяванията ти?

— До степен на фалит — призна Пейн. — Но не вярвам да ми се удаде друга такава възможност. Печалбата ще ми позволи да живея спокойно като депутат и ще мога да се оттегля от съдружието във фирмата.

— Нека уточним какво предлагаш — обади се Девънпорт. — Каквато и сума да вложим, гарантираш, че ще се удвои в рамките на един месец.

— Никой не дава пълна гаранция. Но тук състезанието е между двама кандидати и нашият е очевидният фаворит. С две думи, имам възможността да получа земя за шест милиона, която ще струва петнайсет веднага щом министърката обяви кой терен е определила за колодрум.

— И се предполага, че ще посочи твоя парцел.

— Показах ти протоколите от парламента.

— Така е — съгласи се Крейг, — но въпреки всичко нещо ме смущава. Сделката наистина е страхотна и не разбирам защо този Монкрийф не купи терена сам?

— Не мисля, че някога е разполагал с цялата сума, а и участва с един милион.

— И въпреки това — не се успокояваше Крейг.

— Голям скептик си, Спенсър — въздъхна Пейн. — Трябва ли да ти напомням какъв беше резултатът от онази златна възможност, която предложих на Мускетарите? Лари, Тоби и аз удвоихме парите си от земеделския имот в Глостършир само за две години. Сега ви предлагам още по-сигурно залагане с тази разлика, че ще можем да удвоим парите си за десет дни.

— Добре де, ще участвам с двеста хиляди — рече Крейг. — Но обърка ли се нещо — ще те убия.