Затворник по рождение

— Да, господин Пиърсън. Получих писмото им преди няколко седмици.

— Можете ли също така да потвърдите, че имението в Шотландия заедно с къщата в Лондон и банковите сметки в Лондон и Швейцария са отново във владение на семейството?

— За съжаление, не мога, господин Пиърсън.

— Защо? — попита съдия Хакет.

Сър Хюго се обърна към съдията зачервен от вълнение.

— Заради политиката на двете банки, които отказват да потвърдят собствеността, докато трае делото, милорд. Увериха ме, че прехвърлянето ще стане веднага щом делото приключи и заседателите произнесат присъдата.

— Не се тревожете — усмихна му се съдията с разбиране. — Наближава краят на дългото ви изпитание.

Последните думи изстреляха сър Матю на крака.

— Моля за извинение, милорд, но означават ли думите ви, че вече сте стигнали до решение по това дело — попита той с мила усмивка.

Ред беше на съдията да се изчерви.

— Не, не! Разбира се, че не, сър Матю. Исках само да кажа, че все едно какъв ще е изходът на делото, мъчителното чакане на сър Хюго ще приключи.

— Много съм ви задължен, милорд. Голямо облекчение е да чуя, че не сте взели своето решение, преди защитата да е имала възможност да представи своята позиция. — Сър Матю седна на мястото си.

Пиърсън хвърли изпепеляващ поглед на своя колега, но старецът вече бе затворил очи.

— Много съжалявам, сър Хюго — обърна се прокурорът към свидетеля, — че се налага да изтърпите всичко това, без да имате каквато и да е вина. Но е важно съдебните заседатели да знаят какви страдания и неудобства са причинили на вашето семейство действията на подсъдимия Картрайт. Както посочи Негова Светлост, краят на всичко това е близък.

— Не бих бил толкова сигурен — подхвърли сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го чува.

— Нямам повече въпроси, милорд — рече той и си седна на мястото.

— Всяка дума от това, което чухме, е репетирана — прошепна сър Матю, без да отваря очи. — Поведи проклетника по дълъг и неясен път и когато най-малко очаква, му забий ножа. Уверявам те, никаква кръв няма да потече — нито синя, нито червена.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, господин Редмейн, но е ваш ред да зададете въпросите си на свидетеля. Имате ли желание да го разпитате?

— Да, милорд.

— Давай, момчето ми. Не забравяй, че той изгаря от желание да се махне оттук — тихо рече сър Матю и се отпусна на пейката със затворени очи.

— Сър Хюго — започна Алекс, — казахте на съда, че отношенията ви с племенника ви Никълъс Монкрийф са били близки… сърдечни, както се изразихте, и не сте имали възможност да разговаряте на погребението на баща му, защото полицаите са ви попречили.

— Точно така — отговори Хюго.

— Кажете ми, кога научихте, че племенникът ви е починал?

— Няколко дни преди ареста на Картрайт.

— Това прави около година и половина след погребението, на което заявихте, че не сте могли да говорите с него поради полицейската забрана, нали?

— Горе-долу толкова.

— Не мога да не ви попитам, сър Хюго, колко пъти през тези осемнайсет месеца се видяхте или се чухте по телефона с вашия племенник, с когото иначе сте били много близки?

— Там е работата, че това не беше Ник — самодоволно заяви Хюго.

— Така е — потвърди Алекс, — но току-що казахте на съда, че сте узнали този факт три дни преди да бъде задържан моя клиент.

Хюго вдигна очи към галерията с надежда да получи оттам вдъхновение. Маргарет не му беше казала, че ще му зададат такъв въпрос, нито какво да отговори.

— И двамата бяхме заети — опита да се измъкне Хюго. — Той живее в Лондон, а аз прекарвам повечето време в Шотландия.

— Доколкото знам, и в Шотландия има телефони — отбеляза Алекс.

Неколцина души в залата се засмяха.

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — отговори Алекс. — Но можете ли да отречете, че когато и двамата сте били на филателния търг в „Сотбис“ през септември 2002 година в Лондон, а после и в Женева — в един и същи хотел, не сте направили опит дори да заговорите човека, когото тогава сте смятали за свой племенник?

— Той също можеше да ме заговори — повиши Хюго глас. — Процесът е двустранен, нали?

— Възможно е клиентът ми да не е искал да се обърне към вас, защото е знаел какви са били отношенията ви преди това. Най-вероятно е знаел и че нито сте си писали, нито сте говорили с племенника си през последните десет години. Знаел е, че той ви е ненавиждал и че баща ви, неговият дядо, ви е изключил от завещанието си.

— Виждам, че сте по-склонни да повярвате на един престъпник, отколкото на човек от семейството.

— Няма такова нещо, сър Хюго. Научих всичко това от член на вашето семейство.

— От кого? — предизвикателно попита Хюго.

— От вашия племенник сър Никълъс Монкрийф.

— Но вие никога не сте се виждали с него.

— Така е — призна Алекс. — Но докато е бил в затвора, където вие нито веднъж за тези четири години не сте го посетили, е водил дневник, който разкрива много неща.

Пиърсън мигновено скочи.

— Длъжен съм да възразя, милорд — заяви той. — Тези дневници, на които се позовава моя уважаван колега, бяха предоставени преди седмица и моят помощник положи много усилия, за да ги изчете ред по ред, но те се състоят от повече от хиляда страници.

— Милорд — намеси се Алекс. — Моят помощник е изчел дневниците и за удобство на съда е подчертал всички пасажи, които биха могли да бъдат предоставени на вниманието на заседателите. Няма съмнение, че ще бъдат приети.

— Може и да бъдат приети — отговори съдия Хакет, — но не мисля, че се отнасят до делото. Не сър Хюго е на подсъдимата скамейка, нито отношенията с племенника му имат пряка връзка с делото, ето защо предлагам да продължите, господин Редмейн.

Сър Матю дръпна тогата на сина си.

— Може ли да разменя две думи с моя помощник? — попита Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се съдията, репликата на сър Матю очевидно още му държеше влага. — Но побързайте.

Алекс седна до баща си.

— Постигна необходимото, момчето ми — прошепна сър Матю. — Най-важните редове от дневника запази за следващия свидетел. Освен това старецът Хакет вече се чуди дали пък не ни е отпуснал достатъчно амуниции за евентуално преразглеждане на делото. А той ще иска да го избегне на всяка цена. Това е неговото последно дело във Върховния съд, преди да се пенсионира, и не би искал да го запомнят с дело, върнато за преразглеждане. Приеми безусловно неговата преценка, но дай да се разбере, че ще се позовеш на някои пасажи от дневниците по-късно, за да може и уважаваният ти колега да проучи откъсите, които твоят помощник е подчертал за удобство.