Затворник по рождение

— Именно — отвърна Фулър, очевидно решен да не издаде нищо.

— Къде се състоя тази ваша среща?

— Предпочитам да не отговарям, милорд — обърна се Фулър към съдията.

— Напълно разбираемо — отбеляза съдия Хакет. — Продължавайте, господин Редмейн.

— Значи няма смисъл да ви питам за името на вашия платен информатор.

— Не е платен — изтърси Фулър и тутакси съжали.

— Добре, поне знаем, че става дума за професионалист, който не работи срещу заплащане.

— Добро попадение — високо прошепна баща му, така че всички да го чуят.

Съдията сбърчи чело.

— Колко полицаи преценихте, че ще са ви необходими, за да арестувате един мъж и една жена, които са били в леглото в два през нощта?

Фулър се колебаеше.

— Колко, инспекторе?

— Четиринайсет.

— Дали не са били към двайсет?

— Ако смятаме и тези, които бяха обградили къщата, може да са били и двайсет.

— Не ви ли се струва малко прекалено за един мъж и една жена? — попита Алекс.

— Можеше да е въоръжен — отбеляза Фулър. — Не исках да рискувам.

— А той беше ли въоръжен?

— Не, не беше…

— Също като първия път — започна Алекс.

— Достатъчно, господин Редмейн — прекъсна го съдията.

— Добър опит — достатъчно високо отбеляза бащата на Алекс.

— Искате да добавите нещо ли, сър Матю? — озъби се съдията.

Бащата на Алекс отвори бавно очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и се изправи бавно.

— Много любезно от ваша страна да попитате, милорд. Но може би по-късно. — И се стовари отново на мястото си.

Сред репортерите настана оживление. Първата точка в „мача между съперниците“ беше отбелязана. Съдията не успя да се удържи и почти изсъска:

— Продължавайте, Редмейн.

Но преди Алекс да си отвори устата, баща му отново беше прав.

— Много се извинявам, милорд — с възможно най-дружелюбен тон попита сър Матю, — но кой от двамата Редмейн имате предвид?

Този път съдебните заседатели се разсмяха от сърце. Съдията предпочете да замълчи, а сър Матю си седна на мястото и пак затвори очи. Само промърмори едва чуто:

— Цели в слабото място, Алекс.

— Господин главен инспектор, преди малко казахте на съда, че след като сте видели госпожица Уилсън да влиза в къщата, сте разбрали, че не сър Никълъс Монкрийф, а Даниъл Картрайт живее там.

— Точно така. — Фулър все така здраво стискаше перилата на парапета.

— Но след като арестувахте моя клиент, не ви ли мина през ум, че може би сте задържали не когото трябва?

— Не, господин Редмейн. Не и след като видях белега му… след като проверих ДНК данните в полицейския компютър — побърза да се поправи инспекторът.

— Сядай — прошепна Матю на Алекс. — Получи всичко, което ти е необходимо, а Хакет засега не може да разбере какво е значението на белега.

— Благодаря, инспекторе. Нямам повече въпроси, милорд.

— Ще искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Пиърсън? — попита съдия Хакет.

— Не, милорд. Нямам повече въпроси — отговори Пиърсън, който също си бе записал думите: „не и след като видях белега му“ и се чудеше какво ли означават.

— Благодаря ви, главен инспектор, можете да слезете от мястото за свидетели.

— Не успях да го притисна за името на „господина професионалист“ — развълнувано прошепна Алекс в ухото на баща си.

— Този човек никога няма да издаде името на информатора си. Но на два пъти успя да го засечеш. Не забравяй, че имаш още един свидетел, който вероятно също знае кой е съобщил за Дани в полицията. А той с положителност не е свикнал да бъде в съдебна зала, така че ще успееш да го притиснеш, преди Хакет да се е усетил. Не забравяй, че не можем да допуснем грешката, която направихме със записа при съдия Браун в Апелативния.

Алекс кимна, когато съдия Хакет се обърна към адвокатите и предложи:

— Мисля, че е добре тук да направим почивка.

— Станете.

75.

Арнолд Пиърсън бе потънал в задълбочен разговор със своя помощник, когато съдия Хакет попита с доста висок глас:

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън?

— Да, милорд — отговори адвокатът. — Призовавам сър Хюго Монкрийф.

Алекс не откъсваше очи от сър Хюго, докато той влизаше в залата. Никога не съди предварително за един свидетел, бе го учил баща му. Очевидно беше, че човекът е много притеснен. Още преди да е стигнал мястото за свидетели, бе извадил кърпичка от горния джоб на сакото си и попиваше потта по лицето си.

Приставът го заведе до мястото му и му подаде библията. Хюго Монкрийф старателно изчете клетвата и вдигна поглед към публиката, за да намери човека, който би предпочел да е на негово място. Господин Пиърсън му се усмихна сърдечно.

— Бихте ли съобщили за протокола името и адреса си?

— Сър Хюго Монкрийф, „Манър Хаус“, Дънброут, Шотландия.

— Сър Хюго, кога за последен път видяхте племенника си Никълъс Монкрийф?

— В деня, когато погребахме баща му.

— Имахте ли възможност да говорите с него по време на това тъжно събитие?

— За съжаление — не. Придружаваха го двама мъже, служители на затвора, които ни предупредиха, че не е разрешено да го доближаваме.

— Какви бяха отношенията ви с вашия племенник? — попита Пиърсън.

— Сърдечни. Обичахме много Ник. Беше чудесно момче и всички в семейството смятаме, че с него се отнесоха несправедливо.

— Значи вие и баща му не изпитахте неприязън към него, когато научихте, че той ще наследи сериозна част от състоянието на дядо си?

— Не, разбира се. Ник автоматично щеше да наследи титлата от баща си заедно със семейното имение.

— Трябва да е било силен удар за вас да научите, че е отнел живота си в затвора и някакъв самозванец се представя за него.

Хюго наведе глава за миг, преди да промълви:

— Тежък удар бе за жена ми Маргарет и за мен, но благодарение на професионализма на полицията и подкрепата на приятелите и семейството, полека-лека започнахме да се съвземаме.

— Научено наизуст — прошепна сър Матю.

— Можете ли да потвърдите, сър Хюго, че имате уверенията на Хералдическата палата, че можете да носите семейната титла? — попита Пиърсън.