Зелено дайкири

Докато мислеше за второто обещание, което беше нарушила — да престане да яде месо, — усети мирис на барбекю да се носи от нечий заден двор. Миришеше на пушени ребърца, ароматът на кисел сос се носеше из вечерния въздух. Боже, какво можеше да направи, като се беше родила хищник? Ако се присъединеше към организацията, щеше да смени името й на „Хора за хрупкаво опечени животни“. Но когато обичаш някого, правиш компромиси, нали така? Да се откаже от месото и да получи Брус — не изискваше кой знае какви усилия, нали така?

Хванала с една ръка волана, тя разсеяно прокара пръст по набраното деколте на блузата. Фитилчета от сатен се преплитаха и образуваха флорален мотив, ръкавите бяха набрани и имаха богато украсени маншети. Панталонът беше съвсем семпъл, чисто черен, прав. Трик на майка й. Прав панталон с ефектна блуза. Семпло, но елегантно.

Сега къде беше? Прекоси Палмето Стрийт, Роял Палм и Поинчана. Реши, че се е отдалечила прекалено много. Направи обратен завой. Върна се по същия път и се озова точно на Къмкуот Авеню. Коя беше къщата?

Гадост!

Удари спирачки и за малко не се блъсна челно в един пикап. Стар зелен пикап без фарове и мрежа за насекоми на предната броня. Явно беше слязъл от бордюра в тъмното. Тя премигна с фарове, но пикапът даде газ и продължи без светлини. _Тъпанар!_

Бунгалото беше точно такова, каквото си го представяше. Бетонен блок, покрит с мазилка. Имаше нужда от боядисване. Фенерът над входната врата нямаше крушка. Предният двор беше покрит с изсъхнали палмови листа. Колата на Соломон, стар кадилак кабриолет с размери на самолетоносач, стоеше на покритата с чакъл алея. Позна, че е негов, по табелата „ВЪЗРАЗЯВАМ“. Калниците бяха покрити с ръждиви петна, които приличаха на ракови образувания, а белият гюрук беше плесенясал и имаше кръпки от тиксо. Общото впечатление беше, че колата е извадена от дъното на някой канал с мафиот в багажника.

Взе рушветите на Соломон — бутилката шампанско и поувехналия букет — и тръгна по пътеката от дялани камъни към входната врата, като избягваше червените плодове на бразилския пипер, защото щяха да пратят блузата й в ада на химическото чистене. Заобиколи една мъртва жаба, като внимаваше сандалите й на високи токчета да не докоснат посивелия труп, подложен на аутопсия от фаланга Мравки.

Едно растение с клюмнали бели цветове засенчваше пътеката. Както цялата избуяла растителност наоколо, да не говорим и за самия Соломон, огромното растение се нуждаеше от подкастряне. Как се наричаше?

Ох! Спря се. Едно островърхо листо се беше закачило за бухналия й ръкав. Внимателно се освободи. Прекалено късно. Отвратителна дупка зейна на блузата, един от ширитите се беше скъсал.

„Майната ти, Соломон, майната и на храсталаците ти!“

Естествено, звънецът не работеше. Тя почука на вратата и се сети как се казваше това растение. Юка.

Изведнъж се сепна. Усети нещо студено по врата си. Завъртя се и струя вода обля лицето й.

_Ужас!_ Пръскачките ли се включиха? Защо всяка среща със Соломон се превръщаше в кошмар?

— Oppugnatio!

Викът, който значеше „атака“ на латински, дойде от неясен зеленикаво-кафеникав силует, който скочи от бразилския пипер и се приземи на метър разстояние. Кльощаво момче, единайсет или дванайсетгодишно, в камуфлажна униформа.

— Capitis damnare! — изрева то. „Осъдена на смърт“. После вдигна пластмасова червена пушка и обля Виктория с мощна струя вода. Тя се олюля назад и отново се закачи на едно листо от юката. Изпусна цветята и шампанското. Бутилката се счупи и напръска сандалите и голите й пръсти с шампанско. Нападателят се стрелна покрай нея, отвори вратата и влетя в къщата.

Гол до кръста мъж се появи на прага.

— Какво става, по дяволите? — Соломон беше само с хавлиена кърпа, увита около кръста.

— Едно малко чудовище току-що ме…

— Боби. Племенникът ми. Изплашила си го.

— Аз съм го изплашила?

Това явно беше племенникът, помисли си тя. В ареста Соломон го беше нарекъл магнит за отблъскване на мадами, но беше пропуснал да спомене, че се готви да става сериен убиец.

— Ако латинският не ме лъже, мисля, че току-що ме осъди на смърт.

— Сигурно те е взел за социална работничка.

Тя промуши пръст през дупката на блузата си. Беше съсипана.

— От Семейни грижи проверяват родителските ми способности — поясни Стив.

— Има ли по-слаба оценка от двойка?

— Защо си дошла? Чакай. Не ми казвай. Приемаш предложението ми?

— Така ли си мислиш?

— Или ме сваляш — отново тази вбесяваща усмивка. — Не съм ходил на „Мис Мокра фланелка“ от години.

Тя погледна към блузата си, гърдите и зърната й се очертаваха под мокрия сатен.

„Супер! Един път да не сложа сутиен.“

— Отвратителен си — отвърна тя.

— Ей, не съм се възбудил аз. Засега.

— Тръгвам си.

— Стига, беше на майтап. Ще ми съдействаш за делото Барксдейл, нали?

„Как може един мъж да бъде толкова недосетлив?“

— Толкова си проницателен! — отвърна тя.

— Съжалявам за блузата ти — продължи той, но в тона му не личеше съжаление. — Ако искаш, влез и я свали…

— Мечтай си. Дай си ми обувката — вече нямаше желание да го измъчва. Нека да научи за новата й клиентка и новия й живот от вестниците.

— Влез и ще обсъдим делото ни.

— Не нашето дело. _Моето_ дело!

— Разбирам. Извиваш ми ръцете за хонорара. Добре, за всичко можем да се споразумеем.

— Невероятен си.

— Като втори адвокат ще седиш зад мен и ще ти дам трийсет процента от хонорара.

— Имам контрапредложение. Ще бъда единственият адвокат и ще взема целия хонорар. Ти ще седиш на дивана и ще гледаш съдебния канал.

Погледна я озадачено.

„Никакво скатаване. Сега хубавичко ще му натрия носа.“

— Започвам самостоятелна практика. И Катрина Барксдейл е първият ми клиент.

— Стига. Не може да те е наела.

„Виж го ти! Не му се вярва.“

— Искаш ли да се обзаложим. Вече говорих с Кат.

— За какво, за пазаруване ли?

— Нае ме. Иска жена адвокат и мисли, че съм идеална. Утре сутринта подписваме договора.

— Каза ли й, че никога не си водила дело по углавно престъпление?

— Направих това, което ти би направил — победоносно заяви тя, усмивката й беше режеща като бръснач.