Зелено дайкири

— Каква странна двойка сте!

— Каза, че нямаш рудницици — добави момчето.

— Стига толкова, Боби — намеси се Стив.

— Рудницици? — никога не беше чувала тази дума.

— Маратонки — каза Стив. — Като Рийбокс.

— Не, не са — отвърна Боби.

Виктория стрелна Стив с поглед, но той не се издаде с нищо.

— Боби е много специално хлапе — каза гордо той.

— Аз съм дебил, който го бива в неща, за които никой не го е грижа.

— Сигурна съм, че си много повече — отвърна Виктория.

Прекъсна ги един глас:

— Ще дойдеш ли обратно в леглото, Стив?

По коридора се зададе млада жена с дълга тъмна коса. Виктория я познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, защото жената имаше само златни халки на ушите и черни джапанки с мъниста. Гърдите й бяха големи и кръгли, зърната й гледаха навътре като леко кривогледи очи. Сега за Виктория имаше два гръдни коша, които да не гледа.

— О! — възкликна жената, като се опита да прикрие гърдите си, но ръцете й бяха прекалено малки за целта.

— Това са рудницици — каза Боби, като посочи към гърдите на жената.

— О, госпожице Лорд! — каза тя. — Не знаех… Разбира се, София Ернандес. Съдебната стенографка с прозрачна блуза, достъпен телефонен номер… и огромни балкони.

— Здравей, София! — поздрави Виктория, след което се обърна към Стив. — Май е време да си вървя.

— Почакай секунда — той се запъти по коридора към спалнята.

Боби отново преправи гласа си, така че заприлича досущ на този на чичо му.

— „Доктор Харолд Рудник е сръчен пластичен хирург, завършил е Академията. Запазената му марка са добре оформените гърди, закръглени, без да висят. Ако ищцата иска нещо различно от традиционното напомпване, трябва предварително да уведоми доктора.“

— Заключителната пледоария на Стив, дума по дума — каза София на Виктория, ръцете й обгръщаха собствените й рудницици. — Направи ми ги безплатно, защото съм съдебна стенографка. Ако искаш, сигурна съм, че Стив може да ти уреди намаление.

Какъв беше любезният отговор на подобно предложение? Виктория не знаеше.

— Твоите имат хубава форма — продължи София. — Трябва ти само малко обем.

„Аз съм на чужда планета в далечна галактика. Как се озовах тук?“

Стив се върна във всекидневната, носеше обувката на Виктория и си беше сложил долнище на анцуг, слава Богу! Той хвърли една мъжка риза на София.

— Старите рудницици бяха силиконови — каза Боби. — Тъпи буци, пълни с невротоксини.

На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“

— Метил, етил, кетон — продължаваше Боби. — Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…

— Стига си се перчил — скара му се Стив.

— Детето е гений — каза София. — Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.

— Не съм идиот, вулво — извика Боби.

— Боби! Това е много грозна дума — каза София.

— Не, не е — запъна се момчето. — Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.

— Научил си наизуст речника? — попита Виктория.

— Не целия. Искаш ли да играем на имена?

— Не знам как се играе.

— Кажи му едно известно име — намеси се Стив.

— А президентът Джордж У. Буш?

Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.

— ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.

— Браво! — каза Стив.

— Казва се ангиограма — поясни София.

— Анаграма — поправи я Боби.

— Как го направи? — попита Виктория.

— Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.

— Моника Люински.

Боби се замисли за миг и после каза:

— И МОНИ ИСКА КЛЮН.

— Леле! — възкликна Виктория.

Стив седна на канапето.

— Боби страда от сетивно разстройство…

— Откакто мама ме държа заключен в клетка за кучета една година — допълни Боби.

— Мили Боже! — каза Виктория.

— Лявото полукълбо на Боби един вид се е изключило — каза Стив. — Имплицитна памет, логично и последователно мислене. Но дясното му полукълбо се е засилило. Експлицитна памет, навици и процедурно мислене.

— Мога да помня разни неща — обясни Боби.

— Изчели сме много медицинска литература заедно — каза Стив.

— Ние сме най-добри приятели — добави Боби. — Ще живея при чичо Стив, докато порасна достатъчно, за да забърша Джена Джеймсън.

— Съседка ли ти е? — попита Виктория.

— Не.

— Актриса е — поясни Стив.

— Май не съм гледала нейни филми — каза Виктория.

— „Дженатилия“ — побърза да изброи Боби. — „Устни услуги“, „С един, с всички“.

— Трябва да вървя — каза Виктория.

— Ще дойдеш ли пак? — попита Боби.

— Щом като веднъж е дошла… — Стив погали Боби по косата и го погледна с нескрита обич. Нямаше я нахаканата усмивка, измамническите номера. Вкъщи, с племенника си, Соломон е съвсем друг човек, помисли си Виктория.

Момчето коленичи на канапето и протегна дясната си ръка към Виктория и разпери пръстите си като ветрило.

— Виж го ти него — каза Стив. — Иска да си докоснете ръцете.

Виктория вдигна дясната си ръка и двамата допряха пръсти и длани.

— Също както с мама — каза Боби. — Само дето няма прозорец.

— Прозорец? — попита учудено Виктория.

— Стаята за посещения в затвора — поясни Стив. — Когато Боби беше малък, майка му беше в затвора и двамата се докосваха от двете страни на стъклото.

Виктория не искаше да притеснява Боби и да го пита защо майка му е била в затвора. В очите му зад очилата се криеше тъга и уязвимост.

— Моля те, ела пак — каза Боби.

— Ако чичо ти няма нищо против.

— Когато пожелаеш.

— До скоро, Соломон — каза Виктория. — Боби, ти си чудесно момче. София, радвам се, че видях теб и руднициците ти.

— Не се и съмнявам.

Стив изпрати Виктория до вратата.

— Успех с делото. Ако имаш нужда от съвет, просто се обади.