Зелено дайкири

Соломон изглеждаше искрен, помисли си Виктория, когато прекрачи във влажната нощ и се отправи към колата си. Какво изпитваше, чувствата й се бяха объркали като разплетена прежда? Нотка на разочарование, може би. Щяха да й липсват искрите, които изскачаха, щом кръстосаха мечове. Имаше странното усещане за нещо свършило още преди да е започнало.

— Виктория, почакай! — извика Стив и забърза по каменната пътека към нея.

Незнайно защо вълнението зажужа в нея като пчела срещу прозорец. Какво искаше той?

Стив й подаде обувката „Гучи“ от змийска кожа.

— Забрави я — каза той, после се запъти обратно към къщи и затвори вратата.

3.

Законите на Соломон

Никога не пия преди мръкнало… преди два часа… преди обяд… преди да ожаднея.

13.

Крадецът на дела

Може би го осъдих прибързано, мислеше си Виктория на сутринта след посещението си у Соломон. Е, в съда се правеше на каубой, стреляше наслуки по всичко, което се движи. Но у дома показваше и нещо друго. Освен гърдите си.

Независимо от всичките си недостатъци Соломон явно обичаше племенника си, а и момчето го обожаваше. Толкова малко мъже в днешно време бяха подходящи кандидати за бащи. Ако Соломон можеше да се излекува от няколко дузини вбесяващи черти, можеше да се окаже желана партия за някоя жена.

Виктория разсъждаваше над всичко това, докато караше под сянката на банановите дървета по Олд Кътър Роуд на път за къщата на Катрина Барксдейл. Даде газ и задмина един училищен автобус — опасна маневра на път с две платна, който се виеше по крайбрежието. Но времето беше главното, както обичаха да казват адвокатите. Заседателите се събираха тази сутрин. Беше плъзнал слух, че Катрина ще бъде обвинена в убийство до следобед. Виктория трябваше да подпише договора си и да я подготви за предстоящия арест и задържане под стража.

Докато все още преповтаряше снощните събития, осъзна, че Соломон я беше изненадал и с още нещо. Благородно се беше оттеглил от делото „Барксдейл“. Може и да не беше абсолютна акула, в края на краищата. Сега като си помислеше, имаше и други моменти, когато беше показвал човещина. Не я ли защити пред Рей Пинчър?

„Ще стане много добра, ако не изцедиш живота от нея.“

А и Боби беше повторил думите на чичо си: „Тя е хубава и умна и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“

Така че при повторното излагане на фактите беше склонна да преразгледа делото на господин Соломон. Съдеше го прекалено строго. Знаеше, че може да се държи оскърбително. Вероятно беше предизвикала лошото му държание със собственото си поведение. Следващия път, когато се видя със Соломон, обеща си тя, ще се извиня и ще се държа по друг начин.

Докато завиваше по Казорина Конкърс, умът й се насочи към задачата на дневен ред — „Щатът срещу Барксдейл“, — а Соломон не беше част от нея. Щяха ли да я обвинят в предумишлено убийство? Какви бяха доказателствата за това? Какъв беше мотивът? Което я доведе до друга мисъл — повече философска, отколкото юридическа. Защо всъщност съпрузите се убиват? Изглеждаше й толкова чуждо. Соломон каза, че е бил защитник на повече от двайсет дела за убийство, и сега за миг й се прииска да беше водила поне едно.

Искаше да изглежда уверена пред Катрина, но напрежението започна да пълзи по гръбнака й. Представи си как Рей Пинчър дава пресконференция по време на вечерните новини. Укротява медиите като укротител на лъвове в цирка.

Може би трябваше да наеме фирма за връзки с обществеността. Да организира собствена конференция. Щеше ли да бъде етично? Нямаше организационна структура за процес с такъв висок обществен интерес.

Когато се отправи към залива, лек бриз раздвижи листата на извисяващите се в тревните площи по средата на шосето кралски палми. Мина покрай дузина постмодерни къщи, асиметрични бетонни кутии, проблясващи на утринното слънце. В дъното на пресечката, разположена върху един нос, заобиколена от трите страни с вода, се намираше Каза Барксдейл. Виктория премина през отворена порта от ковано желязо, мина през ромолящи бронзови фонтани и спря пред италианския палат от XVII век… построен през 1998 г. Майка й, която си падаше по красоти и джвъчки, щеше много да хареса мястото. Огромно имение с дворцови градини и лоджии, арки и белведере, заврънкулки и орнаменти. Вътре имаше мраморни стълбища и покрити с мозайка подове, ламперии от тъмно дърво и гипсови орнаменти по тавана. Зад главната къща, с лице към канал, който водеше директно към залива, имаше издаден басейн с покрито с мозайка дъно и каменна тераса. На покрития с плочи пристан стоеше направената по поръчка яхта с романтичното име „Кат Мяу“.

Виктория беше идвала на няколко благотворителни партита — коктейли и канапета на терасата под шатра с климатик. Всеки път Чарлс и Катрина вървяха, хванати за ръце, минаваха от гост на гост, разменяха няколко думи и благодаряха на всеки, че е помогнал на зоопарка, за симфонията или панаира на книгата. Дали после се бяха качвали горе, бяха сваляли официалните си тоалети и се бяха развилнявали с извратените си играчки?

Беше идвала на партитата с Брус, разбира се. Странно, че се сети за него точно сега. Мисълта за Брус изобщо не се връзваше с мисълта за извратени играчки. Соломон не беше много далеч от истината. Сексът с Брус не беше лош, но беше предсказуем. Е, голяма работа, че не се люлееха на трапец! Тя не се оплакваше, макар че думата, която понякога й идваше на ума по време на напъните на Брус беше „усърдие“.

Издишаше на къси и равномерни интервали, сякаш пробягваше маратон. И също като бегачите на дълги разстояния беше издръжлив. Дотолкова, че понякога я претриваше до десетия километър.

Беше опитвала разни тактики да го позабърза. Езикът в ухото само го гъделичкаше и го забавяше. Смяната на позите и търсенето на нова точка на триене също не даде резултат. Но маратонците бяха за предпочитане пред спринтьорите, да не споменаваме пък тези, които не можеха да притичат по улицата. Освен това можеше да го научи, можеше да впрегне мотора. Досега Брус беше надминал всички минимални съпружески стандарти във всяко отношение, така че сексът изобщо не беше проблем.

Докато се приближаваше до входната врата, Виктория оправи полата си. Беше облечена в един от любимите си делови тоалети. Двуредно сако „Дзанела“ на тънки кафяви райета с широки ревери и разкроена надолу пола с дължина малко под коляното. Изчистена тъмнокафява копринена блуза и семпли — макар и неразумно скъпи — обувки „Прада“ с каишка през глезена. Само обувките бяха нови. Останалото, което щеше да струва поне 1200 долара в някой бутик, беше купила за една пета от тази цена от магазина за дрехи втора употреба в Сърфсайд.

Носеше велурено куфарче, вътре беше договорът, който саморъчно беше написала. Той щеше да оформи наемането й като адвокат и хонорара й. Беше оставила празно място за сумата. Колко трябваше да поиска? Достатъчно, за да плати студентския си заем, да наеме офис, да си отпечата бланки и визитки, да плаща на секретарка и да й остане известна сума в банката.

Тя се приближи до триметровата врата, украсена с волути, която я накара да се почувства като в испански манастир. Натисна звънеца и след миг икономката от Хондурас — ниска, набита жена с бяла униформа — отвори вратата.

— Те estan esperando, senorita.

„Те ви очакват“. Испанският на Виктория беше поносим.

В Маями нямаше друг начин. Но това ли беше казала икономката? _Те?_

Обувките й чаткаха по покритата с мозайка тераса на фоайето, докато Виктория вървеше след жената. Прекосиха една библиотека с хиляди томове, много от които бяха редки първи издания. Чарлс Барксдейл беше както сериозен колекционер, така и сериозен читател и често цитираше класиците. Следваха салонът за билярд и всекидневната с огромно каменно огнище в италиански стил. После излязоха през двойни врати и се озоваха в красиво оформен парк с покрита лоджия. Дочу тихото ромолене на вода от фонтана с плюещи херувимчета. Но чу и още нещо. Мъжки смях. Груб, просташки смях на търговец на коли, който току-що ти е пробутал кола с екстри, от които нямаш нужда. Заприличай на смеха на…