Без шанс за разпознаване

Гарман, който се беше приближил до тях, каза:

— Появата на жена ти най-вероятно е осуетила плановете на подпалвача.

Болд не се чувстваше комфортно в присъствието на Гарман. Сержантът промърмори нещо в отговор, но никой не разбра какво точно каза.

Лофгрийн веднага направи заключение в типичен стил:

— Това може да обясни откриването на отпечатъците и помага да се разбере отсъствието на запалително вещество.

— Но не обяснява това, което се случи в гората — противопостави им се Болд.

Детектив по палежите Нийл Бейън отбеляза:

— А би могло! Не знаем кой е бил там, да приемем засега, че е самият подпалвач, застанал да чака и наблюдава. Защо да не е чакал удобен момент да се върне и да подготви къщата за взривяване? Да си довърши работата.

На Болд му се прииска всички да напуснат къщата му, иначе той щеше да излезе. Искаше му се да остане на спокойствие и тишина. Бранслонович беше мъртва, Роби беше в спешното отделение, с оперирана челюст. Нямаше доказателство, че къщата му е била заредена с гориво. Искаха от него да повярва, че подпалвачът беше отишъл в онази гора, за да наблюдава кога ще му се отдаде случай да се върне и да си довърши работата. Не му харесваше всичко това.

Шосвиц поиска да се видят в офиса му рано сутринта. Болд се притесни дали няма да му отнемат случая — случай, с който той не беше искал отначало да се заема, но в който вече се чувстваше лично замесен, за да го прехвърлят на някой друг. Тридесет минути по-късно и последният от среднощните му посетители прекрачи прага на предната врата на къщата. Болд заключи след тях и се обади в къщата на Уили и Сюзан, където се намираше Лиз, и ги събуди. Половин час разказва на жена си какво се беше случило, доколкото му беше възможно да го опише и изрази. Усещаше се притеснен и засрамен заради това, което беше причинил на семейството си. Тя му каза, че децата спят и че ще остане у Сюзан.

Болд й промълви тихо:

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш на вилата.

— Искаш да кажеш, тримата да отидем на вилата.

— Да.

— Ти ме плашиш.

— Съжалявам.

Беше си приготвил всякакви отговори, с които да я утеши и успокои. През годините на службата му в полицията досега бяха имали късмет, че нищо подобно не им се беше случвало. Усети, че му се иска да сподели с Лиз гледката на горящата Бранслонович — защото това беше единственият начин да й обясни съвсем точно какво се беше случило — не за да я изплаши още повече, а защото имаше нужда да разкаже на някого, имаше нужда да излее поне част от гнева и страха, които насилствената смърт беше надигнала у него. Беше я видял как танцува — жълта, синя, след това бяла. Беше чул онзи неин вик.

— Там ли си още? — попита тя.

— Аха. Тук съм.

— Искаш ли да дойдеш? Да спиш при мен? Настаниха ме в стаята им за гости.

Съпругата му го канеше да спи при нея, да я вземе в прегръдките си, да я успокои. Това му стигаше. И й го каза.

— Но ще останеш там — каза тя.

— Не бих могъл да заспя даже и да се опитам. Ще отида в полицията, ще се опитам да помисля отново.

Искаше отново да погледне последното писмо, което беше получил Гарман.

— Бих предпочела да се отърва от къщата, разбираш ли ме? Бих искала… сериозно го мисля! Иска ми се да беше подпалил къщата и да ни остави на мира.

Болд запази мълчание и остана така известно време.

— Много добре разбирам какво значи това твое мълчание. Искаш да ми кажеш, че той не иска къщата, а теб. — Тя въздъхна. — О, господи…

— Нищо не съм казал.

— Той иска теб. Така ли е?

— Не знаем какво иска. Не знаем кой е. Знаем съвсем малко.

— Да не е някой, когото си отстранил някога?

— Съмнявам се.

— Мразя всичко това. Ами ако просто напуснеш и отново се заловиш с пианото? Свикай пресконференция и го обяви на всеослушание. Ще се справим само с моята заплата. Знаеш, че можем да се справим. Зная, че сега имаме и Сара, че ни е по-трудно…

— Лиз… — прекъсна я той.

— Господи! Господи… Какво ще правим?

— Можеш ли да си вземеш отпуск?

— Имам още седмици от миналата година.

— Имаш ли нещо против да си вземеш отпуск?

— И да се разделя с любимата си къща? Разбира се, че имам нещо против — упрекна го тя. Искаше му се да престане. — Не, любов моя, нямам нищо против. Разбира се, че нямам. Но бих искала и ти да бъдеш с нас.

— Шерифският отдел ще поеме грижата да наблюдава шосето. И вилата също, по всяка вероятност.

— О, господи! Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно с нас.

— Сюзан ще може ли да ти помогне?

— Мога да я попитам. Предполагам, че ще може. Обичам те — отрони тя някак срамежливо. — Господи, колко те обичам…

— Музика, която гали ушите ми — прошепна той като в микрофон.

— Винаги, завинаги — добави тя.

— Когато всичко свърши — сякаш разсъди на глас Болд, — ще погледнем назад и изминалите месеци ще ни се сторят съвсем различни.

— Трябва да поговорим — изведнъж каза тя и това отекна в него като признание, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му.

— Аха — съгласи се той.

И ако сълзите издаваха шум, докато се стичаха по бузите, значи тя беше чула как той плаче.

— Ти си удивителен. — Гласът й като че увисна по средата на интонацията. — Казвала ли съм ти напоследък какъв удивителен човек си ти? Какъв изключителен човек си?

— Малко надебелял — вметна той и предизвика смеха й с цяло гърло.

— Не и за мен — отвърна му.

— Обичам те, Елизабет.

— Поспи, ако можеш.

И сложиха край на разговора.

Болд пренебрегна всякакви предупреждения и си взе дълга и гореща вана — в старата седяща вана, която бяха заварили в къщата, източвайки на два пъти гореща вода от крана, за да се натопли хубаво. След като приключи, извади запушалката. След десетина минути ваната все още беше наполовина пълна. Той затърси из къщата камбана за отводняване, но не откри нищо подобно. Никаква камбана в цялата къща!

Водата в пълната с немити съдове кухненска мивка също не се беше оттекла, но той не забеляза. Приготви се и се запъти към центъра на града, готов за плашещата го среща с Шосвиц рано сутринта.

31.

Смъртта на колега беше като смърт в семейството. В полицейското управление — Сиатъл, смъртните случаи по време на изпълнение на служебните задължения бяха изключително редки. За двадесет и четири години в полицията Болд беше присъствал само на три такива погребения. Организирани повече като процесии, а не само като погребения, те се превръщаха в част от колективната памет на града. Спускаха се знамена, затваряха се улици, а от един от хълмовете, високо над града, далеч от бясната конкуренция и всекидневната суетня, прокънтяваха изстрели от насочени към сивото небе револвери в смразяващ унисон.