Без шанс за разпознаване

Откриването на издълбаните букви и цифри в кората на дърветата беше превърнало убиеца от призрак в човек за Болд. А освен отпечатъците от стълбата имаше и описанието на Лиз за слаб мъж в дънки и тъмна фланела. Колкото повече образът на убиеца се проясняваше, толкова по-силно обладан от желание да го открие се усещаше Болд.

— Третият цитат, който получихме вчера, е от Ницше. И е придружен не от разтопена пластмаса, а от разтопен метал. — След тези думи се обърна към Болд и заговори с известна предпазливост в тона: — Ако ти не беше направил откритието си вчера вечерта, може би нямаше да знаем значението на замяната на пластмасата с метал. А ако екипът на Лофгрийн не беше така зает да обработва новите събрани улики и доказателства, може би щеше да има време да провери и този разтопен метал, а аз съм сигурна какво щяха да открият. Спомнете си като деца — въпросът й беше насочен и към двамата, — когато сте играли на монополи, кои части можеха да се местят?

— Колата! — възкликна Ла Моя.

— От метал — отвърна Дафи. — Олово? Алуминий? Няма значение. Посланието е просто: в монополи изработени от метал са играчите. — Извърна се към Болд и продължи: — Ти си играчът в това разследване. Подпалвачът е намерил начин да разграничи една от жертвите си от събирателното понятие къща и да го определи по-точно — играчът. А по-точно от това няма — играчът си ти — каза тя, срещайки погледа на Болд. — Шосвиц разтръби името ти на всички възможни пресконференции.

— По дяволите! — изруга Ла Моя.

Дафи беше предупредила Болд, че може да бъде набелязан за жертва, но никой не я беше послушал.

Тя продължи:

— Важното в този случай е не само че е набелязал за жертва човека, който води разследването срещу него, а и решението да наблюдава самата реализация на плана си. Семейството ти е било в къщата — припомни му тя. — Щеше ли да доведе нещата докрай, ако имаше такава възможност? — Дафи обичаше да теоретизира. — Запалил е две жени, след като се е уверил, че са останали сами, без децата си, което също доказва, че наблюдава къщите непосредствено преди да задейства запалителния механизъм. Той не иска да убива деца. Това е много важно, много показателно. Нещо, което много добре разбирам. Той има съвест, Лу, което, да си кажем направо, го прави много по-опасен. Не е никакъв побеснял психопат — подхвърли тя иронично към Ла Моя, — а нещо много по-лошо. Намерението да отстрани водещия следовател ме кара да мисля за него като за човек с грандиозен план, някой, на когото е нужно време, който иска да спечели по този начин време. Защо? — зададе тя реторичен въпрос. — За да постигне по-голяма цел? Да убие повече жени? Да изгори повече къщи? Кой знае? Но при всички случаи ще бъде нещо грандиозно. Смайващо.

Болд повече не го свърташе на едно място. Стана и закрачи из залата. Чудовище, помисли си той, независимо как щеше да го нарече Дафи.

— Като започнеш да говориш така — изгледа я Ла Моя, — и ми се завива свят. Направо се изприщвам. Това са си само твои предположения, нали? Защото не може да е така! Според думите ти излиза, че е абсолютно извратен.

— Това е хипотеза изцяло от психологическа гледна точка — отвърна вместо нея Болд.

Не искаше да й казва, че и той се усеща изключително напрегнат и притеснен. Дали изтиканите по ъглите на душата му бесове се опитваха да се освободят от изгнанието си? Не можеше да реши. Но вътре в него вреше и кипеше, сякаш беше ял развалена храна.

— Съветът ми е — погледна ги сериозно Дафи — да работим едновременно по всички аспекти на този случай. И да мобилизираме колкото се може повече хора за тази цел.

— Аз работя по шестнайсет часа на ден — оплака се Ла Моя. — Хвърлям се като змей във всяка задача, преравям земята, за да изнамеря всичките тези сведения. Даже се катеря по дърветата и сега имам сажди в косата и елхови иглички в панталоните си. Не ми казвай, че трябва да се напъваме още. Нали щеше да ни доведеш някакъв свидетел, дете някакво. Какво стана?

— По-спокойно — скастри го Болд. — Какъв е този странен начин да демонстрирате приятелските си чувства?

Дафи беше настръхнала срещу детектива.

— Ще ви го осигуря свидетеля — обяви тя с рязък тон. — Имаше много по-важни неща да се свършат.

— Ама разбира се — изръмжа Ла Моя.

— Деца, деца — намеси се Болд.

Дафи скочи от стола си и с един замах подхвана пръснатите си записки.

— Ще ви го осигуря свидетеля — повтори тя.

После с гръм и трясък напусна залата.

— Доволен ли си? — попита Болд детектива, който изглеждаше наистина доволен.

— Страаашно — проточи ухилен Ла Моя. — Забелязал ли си, че като се ядосва, зърната й щръкват?

— Успокой се. И стига вече. — Болд не обичаше ролята на учителя, който въдворява ред. Затова реши да разбере какво се крие зад хвалбите на Ла Моя. — Какви са всичките тия сведения? Ще ни влязат ли в работа?

— Сержанте, ти се съмняваш в мен? Ще ни влязат ли в работа? Ти как смяташ?

— Смятам, че поне половината ти неща излизат все идиотщини — каза ядно Болд.

— Аха. Вярно. Но какво ще кажеш за другата половина? — размаха той бележника си.

Болд разтегли устни и се разсмя. Ла Моя имаше подход към него.

— Продължавай — кимна Болд окуражен, — слушам те.

— Първо за отпечатъците от стълбата. Стигнахме до добър резултат със сканирането на списъците с продажбите. Имаше и някои технически проблеми, които ни забавиха, но вчера — точно преди хайката — вече бяхме приключили със сканирането и бяхме прехвърлили данните в системата за изготвяне на списък по зададена функция, така че отделихме осемдесет закупени стълби „Вернер“, платени с чекове или с кредитни карти, и знаем вече номерата на банковите сметки.

Това прозвуча на Болд като безкрайно стара новина, макар че не беше така. Беше стоял на същото място, на същото дърво, където беше стоял и убиецът, жена му беше разменила няколко думи със същия този убиец. В този момент не му се искаше да слуша за продажби на стълби и издирените им притежатели, въпреки че разбираше важността на подобни доказателства. Трябваха им имена, адреси. Щом като Ла Моя е успял да ги осигури, както твърдеше, трябваше да ги погледне. А така му се искаше да каже на детектива да си спести засега тази информация. Но много добре си даваше сметка, че наместо това трябваше да изкаже на глас задоволството си, независимо какъв щеше да се окаже резултатът после. Детективите много по-често преживяваха разочарования, отколкото получаваха похвали. Всяка мъничка победа си заслужаваше ръкоплясканията.

— Страхотно — обяви Болд, полагайки усилия да звучи оптимистично.

— Утре или най-късно вдругиден ще имаме имената, които стоят зад тези номера. Ще дадем списъка на приятели военни, ще се разровим в кадровия списък на пожарното управление — понастоящем и в миналото, и може нещо да изскочи. Случват се и такива неща. — Изчака реакцията на Болд, но след като не последва нищо от негова страна, попита: — Добре ли си, сержант?

— Добре съм.

— Май това разследване ти се отразява зле. Личи ти. Е, няма нищо. На всеки може да се случи. Ако искаш да приключим дотук?

Болд му каза да продължи.

— Аха, добре. Сега за колите. — И Ла Моя прелисти на друга страница от папката в ръцете си. — За тях нямам нищо. Само някакви скандали. Маздата на Хейфиц е била конфискувана — на какво основание, нямам представа. Фордът на Инрайт пък се оказа в гаража на бившия й съпруг. Сигурно ще кажеш, че мирише на кражба, но какво толкова — след като ми каза, че ще ме пусне да й огледам колата, тогава.

— Това ли е?

— Най-хубавото съм го оставил за най-накрая — обясни Ла Моя. — За възможната връзка с военновъздушните сили — нали доносницата на Матюс е споменала за това? Снабдих с билети за „Соникс“ един от военновъздушните. Е, не е чак такава загуба — предсезонен мач. А сведенията му си ги биват. Каза, че не е първият опит с ракетно гориво.