Без шанс за разпознаване

— В Тексас ли?

— Аха. Това на видеозаписа. Абсолютно сигурно. Има и палеж в Сейнт Луис. Друг в района на Релей-Дюрам. И още един в Маями. Оказва се, че всеки може да подпали ракетно гориво с малко познания и малко повече приспособления. Работата е там обаче, че бомбите, приготвени в домашни условия, оставят след себе си много боклук — метални части. И така може да се разбере, че са правени въобще. Това, което не се е сетил Кастърстейн, според моя приятел, е, че ако се използва ракетно гориво, става по-лесно и след това не остава нищо, чиста работа, а щом е така, значи става дума за добро качество — а такова качество има само при военните. И то във военновъздушните сили. Като ми каза така, и аз почнах да го човъркам как пък може някой да се сдобие с ракетно гориво, тъй да се каже — с военно качество. И той също много се учуди как е възможно. Напълно му вярвам, сержант. Споменах му за „Макорд“ — продължи той, говорейки за база южно от Такома, — обаче нищичко не можах да изкопча от него. Само ми обясни, че щом като става дума за ракетно гориво, значи има връзка с ракетите земя-земя — горивото за космическата совалка се произвежда в секретна база в Юта и лабораторията им въз основа на документацията за това гориво винаги може да го идентифицира постфактум. — Последните думи Ла Моя изрече натъртено и с понижена интонация. — „Макорд“ е главният снабдителен център на военновъздушните сили, сержант. Постоянно се получава и се изпраща нещо. И си помислих — защо там да не продават и ракетно гориво? Нямам представа на кого и защо, но не е невъзможно, нали? Японците имат космическа програма, може би купуват от нас, за да са сигурни, че ракетите им ще полетят. Може да искат да си изградят отбранителна линия, ако ги нападнат от Корея. Нещо такова. Обаче си струва да се поразровим, нали, какво ще кажеш? Нали ги знаеш какви са военните, като стане дума за военен устав и воинска чест! Ако разберат, че някой прави далавери с тяхно имущество, ще побеснеят. Нашата работа е да ги погъделичкаме на тази тема.

— Направи го — одобри Болд и отново насочи мисли към хипотезата на Дафи и съвета й да проверят абсолютно всички следи, улики и доказателства.

На лицето на Ла Моя се изписа дяволито изражение. Той поде отново:

— Мога и сам да разбера нещата от първа ръка, без да се налага да минавам по официалния път. Мога да се подмажа на някого. Да му стана пръв приятел. Ще се учудиш какво може да се постигне с бутилка „Столи“ и една нощ в бар за еротични танци. Повечето от военните полицаи, които пазят базите, са деца в униформи. Ако им кажа и чина си, ще ме гледат като извънземен. А като ги напия и пред тях само на сантиметри се завърти някое осемнайсетгодишно, голичко, ще забравят изобщо що е поверителна информация. — След което изрече със самоирония: — Мразя такива работи, сержант — знаеш ли? Но след като ще е от полза за разследването — нали това е основната цел…

— Просто го приемаш като разузнавателна мисия — беше предложението на Болд. — Събиране на факти.

— Ако обаче тези факти ни убегнат — промърмори Ла Моя, — тогава си спретваме целия набор от необходими документи, влизаме през официалния вход и си минаваме по установения ред.

Подобни хватки се прилагаха при всяко разследване. Това спестяваше на следователите излишно попълване на документи и изготвяне на рапорти за оказали се перспективни следи и улики.

Ла Моя се беше смълчал — нещо съвсем нехарактерно за него.

Болд попита:

— Какво има?

Детективът отвърна:

— Сержанте, ако се наложи, мога да ви настаня в моята къщичка. Мога напълно да ви я отстъпя за известно време.

— Не мисля, че ще се наложи.

— Затова само ти казвам — ако се наложи — кимна Ла Моя.

Болд разбра, че предложението му е напълно сериозно. Рядък миг на външен израз на приятелски чувства и съчувствие от страна на Царя на непукистите. Болд му благодари. След което попита дали има информация какво са правили Хейфиц и Инрайт през последните дни от живота си.

Ла Моя му съобщи, че са се сдобили с извлечения от кредитните им карти и банковите операции. И че възнамеряват да ги прегледат.

Сержантът загледа изпитателно детектива. Ла Моя изглеждаше изтощен. Беше ред на Болд да прояви загриженост.

— Ами ти, Джон? Държиш ли се?

Ла Моя не отговори направо. Гласът му беше дрезгав от вълнение.

— Познаваш ме, сержант. Ако нещо ти се случи, със собствените си ръце ще го удуша този подпалвач. Кълна ти се! Господ да му е на помощ.

Болд не знаеше какво да каже. Улови ръката му и я стисна. В очите на Ла Моя имаше сълзи. Болд за първи път го виждаше да плаче.

33.

Болд не беше спрял да мисли за избягалото момче, което беше съобщило за убийството на майка си. Беше преживял значителен стрес — първо, когато откри значението на разтопените пластмасови парченца при Беър, и второ, че подпалвачът е решил да вдигне във въздуха собствената му къща. Всеки път, щом влезеше в колата си и започнеше да обикаля улиците, се сещаше за момчето.

Припомни си за него и след като получи рапорта на Дикси за огледа на местопрестъплението. Да се открие тяло в скривалище на къща, не се случваше често. Рапортът съдържаше подробно описание. Вестниците бяха пуснали в обращение случката; една от радиостанциите се беше добрала до записа с обаждането на момчето и го беше излъчила. Имаше и послание от организация против домашното насилие, че твърде много жени са обявявани за изчезнали, а твърде малко от тези случаи се разследвали както трябва. В писмото им пишеше, че особено показателен бил фактът, че трупът на жената е бил намерен в скривалището на къщата — мнението им съвпадаше и с изводите на съдебния лекар.

По принцип на аутопсии присъстваше водещият детектив, но Дикси беше настоял и Болд да се включи, след като неговата група отговаряше за разследването по случая. Нямаше да се размине без пресконференция, така че Дикси искаше присъствие на старши полицай.

Когато Тина Зислански се появи в отдел „Убийства“ и поиска да се срещне с Болд, той се съгласи на непредвидената среща въпреки натоварената си програма не заради това, че Зислански беше секретар на градската управа, а заради жената, дошла с нея — Сюзан Прескот, която работеше в социални грижи и беше поискала да обсъдят убийството в скривалището, по думите на Зислански. Момчето, помисли си Болд.

Поведе ги към заседателната зала. Зислански подхвана банален разговор, докато вървяха по коридора. Беше изключително слаба, с тънка, излиняла коса и с нервен характер. Кожата на лицето й като че отдавна не бе виждала слънце — жълтеникава и като че изтъняла. Сюзан Прескот беше мулатка с много светла кожа, с широки рамене, малки гърди, тънък кръст и крака, за каквито казваха, че почват от сливиците. Беше с огромни позлатени обеци, почти докосващи раменете й, а походката й беше като на манекенка. Държеше брадичката си високо вдигната и шията — изправена. Изражението й беше невъзмутимо и стряскащо самодоволно. Болд не сваляше очи от нея. Предложи й стол да седне.

Тя му благодари и каза:

— Моята работа е да направя всичко възможно, за да намеря момчето, което се е обадило на деветстотин и единайсет. Вашата работа е да проучите събраните улики и доказателства. Надеждата ми е, че чрез тях може да разберем къде да намерим момчето. Разбирам, че е потенциален свидетел на убийството. Нищо против това. Искам да се погрижа за това момче, защото по всяка вероятност е травмирано, само и изплашено. С всеки изминал ден, при положение че е без надзор, расте вероятността да бъде завинаги изгубено. Като вечен скитник. Или част от детската порноиндустрия. Или да стане наркоман. — Тя натърти на последните думи. — Искаме да избегнем това на всяка цена.

— Аз имам син, госпожице Прескот. И съм не по-малко решен да не допусна това да се случи.

— Тогава може би ще ми позволите да вляза в къщата — каза тя с такъв тон, сякаш се оплакваше.

Зислански обясни:

— Къщата е опасана с полицейска лента и табели със забрана за влизане в района. От социални грижи искаме достъп до местопрестъплението.

— Предполагам, известно ви е също — продължи Прескот, — че главният ви заподозрян се нуждае от стационарно болнично лечение, преди да бъде изпратен в ареста.