Без шанс за разпознаване

— Тук ще останем — изръмжа той.

Не искаше да му дава нищо, за което да се залови, искаше само обяснение за двете мъртви жени и за заплахата срещу неговото семейство, в същото време се усещаше като разпънат между това свое намерение и мисълта за презумпцията за невинност до доказване на противното. Полицаите обаче не се ръководеха от тази презумпция — тя беше за съдиите и за съдебните заседатели. За Болд този човек беше убиец — умен, добър професионалист, но независимо от това убиец. С нищо не му беше задължен.

— Ще погледам наоколо — каза Ла Моя, отправяйки към заподозрения прочутия си ненавистен поглед. Ла Моя винаги беше директен, много рядко прибягваше до хитри ходове. Методът му беше по-скоро от типа с рогата напред, принуждавайки заподозрения към покорство и подчинение. Измъкна от сплесканата си чанта „Дънкин Донатс“ папка с купчина документи в нея. — За да бъде съвсем официално. Ето го разрешението за обиск, подписано от съдията.

Чантата беше на мазни петна, а разрешението — нечетливо. Гарман го взе в ръка, погледна го, кимна и му го върна.

— Много официално — опита се да се пошегува.

Ла Моя цитира обичайното имате правото да мълчите и да откажете да свидетелствате, без да присъства адвокат, а Гарман леко се подсмихна, изричайки беззвучно думите заедно с него.

На Болд му идеше направо да го убие. Беше прекалено самодоволен, подготвен — или невинен като новородено. Още преди да започнат, Болд вече знаеше, че нямаше да стигнат доникъде. Дафи поиска чаша кафе. Гарман й направи нес, направи и за себе си. Болд и Дафи седнаха на дивана, който изглеждаше твърде старичък. Гарман се настани на креслото с висока облегалка, тапицирано с кафява дамаска.

След петнадесетминутно задаване на въпроси, по време на което Болд с гневен маниер нахвърляше записки в бележника си, стараейки се да получи потвърждение за една и съща информация по няколко различни начина, Ла Моя се върна. Както беше застанал зад Гарман, поклати глава и с пръстите на двете си ръце оформи голяма нула. Болд не беше изненадан.

Въртяха се така в кръг още четиридесет и пет минути, връщайки се отново към някои от отговорите на Гарман в опит да го хванат в несъответствие, но представянето на пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл — ако изобщо в ролята на разпитван беше единствено той, а не евентуалният убиец в него, разбира се — изглеждаше напълно убедително. Пред тях беше човек, достигнал уважавано положение сред пожарникарското съсловие. Беше служил добре на града си, получил няколко отличия за професионални успехи и за работата си на доброволни начала с деца. Ако го изправеше с всичките тези мижави доказателства пред съдебните заседатели, и те щяха да снемат обвиненията срещу него, даде си сметка Болд.

След цял час и двадесет и две минути разпит Дафи беше тази, която постигна първия успех.

— Разкажете ни отново за службата си във военновъздушните сили.

Той кимна.

— Служих две години във военновъздушна база „Гранд Форкс“ и шест — в „Минот“. Бях женен тогава. Млад. Хубави години бяха.

— Нямали сте много занимания и забавления.

— Много — не, а много малко — отвърна Гарман и й се усмихна.

— Трябва да сте се опознали с другите момчета много добре — продължи тя.

— Практически познавах всички: момчетата, жените им, семействата. „Гранд Форкс“ е като едно голямо село.

Ла Моя вметна:

— Това са ракетни бази, нали?

Гарман се намръщи.

— Защо не провериш, детектив? Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш.

Ла Моя настръхна и се размърда на мястото, където стоеше. Отиде в кухнята и взе оттам стол, намести го срещу Гарман както беше с облегалката напред, прекрачи го и седна.

Взаимоотношенията бяха очертани — и то от самия Гарман, даде си сметка Болд. Щеше да работи с Дафи, да се отнася с уважение към Болд, но да го държи на дистанция, и щеше да се препира с Ла Моя. Това, което всъщност притесни сержанта, беше, че Гарман така точно беше разгадал плана му за разпределение на ролите.

— Ами бракът ви?

— Въпросът се отхвърля, госпожо адвокат — отвърна Гарман.

— Не съм адвокат.

Гарман я изгледа с въпросителен поглед.

— Така и не успях да разбера каква е истинската ви роля. Доколкото си спомням, първия път заобиколихте въпроса.

Ла Моя каза:

— Ами защо не провериш? Тъкмо ще има с какво да се занимаваш.

Този път беше ред на Гарман да се размърда нервно.

Болд се беше настроил по-оптимистично.

— Значи не си забравил някъде стълбата, нито си я дал на приятел — откраднали са ти я.

— Ако ме попиташ и за четвърти път за това, пак ще ти кажа същото — отвърна Гарман, без всъщност да отговори. Присви устни, изгледа всички поотделно, след което каза: — Така или иначе ще го разберете. Стълбата ми е последна грижа. Моят микробус беше откраднат. Бял микробус. По дяволите, страхотен. Форд. Със сгъваеми седалки. С вградена елинсталация за изсушаване на прозорците. Стълбата, работна екипировка, чантата с инструментите ми. Коли… камиони… крадат се всеки ден в този град, нали? Мислех, че просто са си го харесали и че сигурно вече пътува, натоварен на кораб за Сингапур или закъдето е предназначен трафикът. Докато не получих писмата. Тогава се запитах дали всъщност от самото начало мишената не съм бил аз, а не микробусът. — Той погледна към Ла Моя. — Разбира се, може аз да съм организирал кражбата на микробуса и да съм го скрил някъде, за да го използвам после за палежите. Страхотно алиби — откраднат микробус.

Ла Моя беше като със завързани ръце. Болд се справяше много добре при такива разгорещени престрелки с думи и фрази, но Ла Моя съобразяваше бавно. Успя само да каже:

— Аха, страхотно алиби.

И през следващите четиридесет минути продължиха все така да се въртят в кръг, но нищо важно не излезе на повърхността. Единствено въпросите на Ла Моя получаваха саркастични отговори. Ако Дафи повтореше някой свой въпрос, Гарман й отговаряше. Болд проумя какво се криеше зад тази негова реакция — той се страхуваше най-много от Ла Моя — и имаше за какво: Ла Моя не кръжеше около същността на нещата, а сечеше направо, опитвайки се да си проправи път навътре в нея — попадайки на следа, той се чувстваше като че най-сетне е излязъл на пътя, който щеше да го изведе до целта, и беше способен само с няколко въпроса да изобличи заподозрения. Гарман веднага беше усетил това и с всички сили се стараеше да предотврати възможността Ла Моя да влезе в познатия ритъм. Този път битката беше спечелена от Гарман, но щеше да има и други.

Беше се приближил плътно до образа на заподозрения и Болд не смяташе да се отказва от него. Беше скъсил дистанцията помежду им, беше прехвърлил ласото през главата му — така че сега оставаше Гарман сам да стегне примката около врата.

Този разпит всъщност щеше да ускори това.

Денонощното наблюдение над него започна половин час след като си тръгнаха.

Стивън Гарман беше заподозрян номер едно.

35.

Светът на Бен рухна в пламъци. Първо този мъж, който се опитваше да го убие, след това откриването на тялото… даже не искаше да мисли за това. Обаждането на деветстотин и единадесет и връщането при къщата, за да наблюдава ареста на пастрока си.

И въпреки че беше забравил толкова много неща за майка си, тъй като представата за нея беше засенчена от постоянните и непоколебими закани и наказания, сега тя отново зае място в душата му. Откриваше присъствието й в мислите си, като образ спомен, като успокояваща, гальовна сила — понякога полъх, понякога толкова реална, също като че беше понесен от течението на океана. Носейки го към нови и различни хоризонти.

Дните, непосредствено следващи инцидента, бяха едни от най-хубавите в живота му. Емили го беше настанила в отделна стая — негова собствена, отделила му беше кърпи само за него, приготвяше храна само за него и даже сандвич за обяд в училище. Не посмя да й каже, че не ходи на училище — беше твърде изплашен, че синият микробус може да се върне, че целият този кошмар ще се повтори отново. Затова вместо на училище ходеше да се катери по дърветата, да наблюдава яхтите и сърфовете в езеро Вашингтон, прилични на пеперуди, трепкащи с крилца по повърхността на прозорец. Петстотинте долара не бяха с него — беше ги оставил в къщата, а не смееше да отиде там.