Без шанс за разпознаване

Ричард каза:

— Какви улики и доказателства имаме срещу този човек? — Тя изгледа Шосвиц, Болд и след това и Дафни. — Надушвам желание за линч. Не можете да му предявите обвинение само защото притежава определена хавлиена кърпа. Вие сама казахте — обърна се тя към Гейнис, — че са били раздадени безплатно хиляда от тези кърпи.

— Той е просто един заподозрян — обясни Болд. — И това обяснява защо искаме да установим наблюдение над него.

— Съгласна съм, тук сте абсолютно прави, но ще ни е необходимо да го свържем по-здраво с това, в което искаме да го обвиним. За да го видим в килия на смъртник, ще ни трябват солидни улики и доказателства.

— Ще ги намерим — изръмжа Болд.

Шосвиц наблюдаваше все едно беше зрител на тенисмач, очите му се въртяха наляво и надясно — до безкрай. Болд усещаше желанието му да се намеси в разговора. И в типичен свой стил Шосвиц нямаше да го направи сякаш нагазва с предпазливи крачки във водата, а щеше да плонжира, разплисквайки всичко около себе си. Лейтенантът, както и всеки друг в залата, разбира се, ясно си даваше сметка за натиска, на който бяха подложени.

— Трябва да го проследим до склада с откраднатото гориво — или нещо от този род — заяви Ричард.

Изказването й прозвуча враждебно, но с въпросите, които беше поставила, беше стигнала до сърцевината на проблема и Болд се почувства неловко.

Дафи заговори и прикова вниманието на всички:

— Една жена ще умре тази вечер — не казвам, че трябва да го арестуваме. Трябва да го открием — и то бързо. Може да ни отведе до скривалището, където държи горивото, може и да се опита да запали пожар. И в двата случая ще имаме основание да го арестуваме.

Болд я познаваше много добре. Това не беше типично изказване за нея. Той извлече най-същественото от него и го облече в свои думи:

— Но може и да изгубим още един човек, ако го арестуваме.

Тя вдигна удивено вежди нагоре и довърши вместо него:

— А точно това не бива да става.

Възцарилата се тишина се нарушаваше единствено от звъна на телефоните. Лека-полека хаосът отново си възвърна позициите.

Болд се извърна към нея и й каза:

— Имаш предложение как да действаме ли?

Дафи кимна, лицето й се беше изопнало от напрежение и тревога.

— Но трябва да действаме незабавно.

Тя извади разпечатка на кадровия справочник на полицейското управление. Оформен като годишник, той беше разделен на две основни части — действащ персонал и цивилни служители, във всяка от които също имаше разделение по ранг или квалификация. Идеята за такъв вид справочник беше на профсъюзната организация, а целта — да послужи за взаимно опознаване. В него нямаше никакви номера на домашни телефони, адреси или друга лична информация, само служебните телефони, принадлежността към отдели и групи, както и посочени интереси в сферата на прекарване на свободното време и участие в клубове по софтбол, волейбол, боулинг, по автомобилизъм и лов и риболов.

Дафи отвори справочника на страница седем, която беше отбелязала с листче. Извади от папката си снимка на жената на Стивън Гарман — Даяна, и я постави до снимката на полицайка на име Мериън Мартинели. Приликата между двете беше невъзможно да не се забележи, единствената разлика беше в дължината на косата — при Мартинели беше малко по-дълга по времето, когато е била правена снимката й. Дафи извика на Ла Моя, който говореше по телефона:

— Джон? Все още ли си приятел с козметика от театъра „Пето авеню“?

— Кой? — извика той, закривайки с длан микрофона на слушалката.

— Гримьорът — каза тя.

— Джоф? Хомото? Че как иначе.

Дафи започна да излага съображенията и плана си, тонът й беше настойчив и самоуверен:

— Изпратеното писмо означава, че вече е набелязал жертва. Може да имаме късмет и да успеем да го проследим до жертвата. Но и двамата знаем, че този тип следене се проваля много по-често, отколкото успява. Колко — между двайсет и трийсет процента са случаите, когато съумяваме да не изгубим от поглед следения заподозрян, нали?

— Толкова горе-долу.

— Което означава, че жертвата има седемдесет процента шанс да гори в пламъците. Неравенството е очебийно.

— Продължавай.

— Можем да променим съотношението на силите — каза тя, потупвайки с ръка върху полицейския справочник. Когато тя заговори, в залата се беше възцарила постепенно необичайна тишина. — И това ще направи полицай Мериън Мартинели. Тя и майката на Джонатан си приличат като две капки вода, Лу. С по-къса коса, с малко грим и белег от свалена халка и той ще я забележи още в мига, в който тя прекрачи автомивката. Тогава ще можем да я отведем в къща по наш избор и под наш контрол. Той научава адресите им от регистрационните документи на колите, нали? Така предполагаме ние. Така че ще му дадем адрес, където ще го чакаме. Щом се покаже с инструментите си за миене на прозорци, готов да изиграе и този път етюда със сгрешената улица, ще го хванем с горивото и всичко останало. Ричард ще получи исканите улики и доказателства, а ние — търсения убиец.

— А Мартинели ще получи язва — вметна Гейнис.

Болд се провикна:

— Някой да познава Мериън Мартинели?

Всички в залата като по команда завъртяха глави към Ла Моя, чиято репутация на сваляч — най-вече на новопостъпили полицайки — беше всеизвестна.

Ла Моя приличаше на котка, хваната с мишка в устата. Той сви рамене, поклати глава в оневиняващ жест, но все пак реши да признае:

— Е, беше се разделила за известно време със съпруга си. Е, излязохме няколко пъти. И какво от това?

— Повикай на помощ целия си чар, момчето ми — каза Болд. — Мартинели ще ни трябва като примамка.

50.

Събитията от последните деветдесет минути се редуваха в ускорен ритъм. Кулминацията на тази хаос сътвориха двадесетте и един полицаи, пряко въвлечени в изпълнението на плана на Дафни да бъде подмамен заподозреният. Седем цивилни агенти бяха изпратени да си измият колите. В един и седемнадесет часа следобед на двадесет и четвърти октомври чрез радиостанцията беше съобщено на Болд, че заподозреният е идентифициран в една от автомивките на „Лукс уош“, намираща се на Северозападна осемдесет и пета улица в „Грийнууд“. Според описанието беше слаб, с тегло около шестдесет и пет килограма и с лице скрито зад качулка, високо вдигната яка на фланелата и очила.

По пътя за наблюдателния пост Болд се отби у дома, за да остави бележка на Лиз.

Още с влизането в кухнята се разплака. Накъдето и да погледнеше, виждаше Лиз. В мислите му нахлуха спомени за техни разговори, прекарани отпуски, рождени дни, любовни прегръдки — някак не можеше да си припомни лошите моменти, само хубавите. Сълзите му не бяха само за Лиз, плачеше и заради себе си, от самосъжаление и страх. Помоли Господ да му даде някакво обяснение, да му прости за годините, през които не беше отправял молитви, питайки се дали един молител, самоотлъчил се за дълго, ще бъде чут. Дали връзката в такъв случай просто не се разпада — като неизползвана телефонна линия?