Без шанс за разпознаване

— Върви! — каза Дафи на Мартинели, представяйки си как полицайката тича към колата, сякаш е забравила нещо.

— Покажи си лицето, приятел — призова Болд мияча на прозорците.

— Помни, че си развратница — продължи Дафи в микрофона. — Лоша майка. И че точно сега си в безизходно положение.

Мартинели извади слуховото апаратче от ухото си, както се бяха условили, и се запъти към Джони Гарман, поклащайки предизвикателно бедра, надменна мадама от крайбрежието, която рядко обръща внимание на хората от по-низшите слоеве. Вътре в себе си таеше надежда, че следващите няколко минути ще я изстрелят от патрулен полицай в орбитата на цивилните детективи. Даже не й беше останало време да се обади на съпруга си и да му обясни какво й предстои. Беше свалила брачната си халка и на нейно място се беше показала тънка ивица по-бяла от останалата кожа, на което Дафни Матюс беше реагирала с думата: „Чудесно!“. Не спираше да си напомня, че е разведена, майка, огорчена и преуморена. Нетърпелива. Може би вложеното старание по време на курса за актьорско майсторство, който беше посещавала в гимназията, сега щеше да й се възвърне — правейки по-убедително изпълнението й на ролята, която трябваше да играе. Оценката й тогава съвсем не беше лоша. Но на Дафи Матюс нищо не беше споменала.

— Млади човече — започна тя високо, вдигна ръка, завъртайки я от китката във въпросително ироничен жест, и се взря в огромните очила от разстояние.

Смути го, провокирай го, беше й казала Матюс.

— Млади човече — повтори тя, пристъпвайки право към Джони Гарман с чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.

Не се беше родил с тази кожа на лицето, бяха му я присадили върху главата, пострадала при изгаряне. Реконструкцията не беше добра; носът му сякаш беше моделиран от наслоени едно върху друго и оставени незагладени парченца глина от студент първа година скулптура. Това подобие на нос и скулите бяха единственото, което Гарман излагаше на показ; странно, но на Мартинели й се прииска да види и останалата част от лицето му. Представяше си как изглеждаше кожата около отвора за устата — пластичните хирурзи най-вече се затрудняваха, когато ставаше дума за операция в областта на устата; линията на прехода — ако изобщо имаше такава — между пластиката на лицето му и кожата на шията. Дали имаше коса, зачуди се тя, или носеше перука, което беше по-вероятно.

Той се оказа плашлив. Болезнено срамежлив. Когато се осмели да погледне към приближаващата жена, тялото му потръпна като че раздрусано с електрошок. Беше едновременно стъписан и раздразнен.

Беше с ръкавици, забеляза Мартинели. Тънки ръкавици от волска кожа, много тесни, за да му прилепват на ръцете като втора кожа.

С колкото можеше по-непринуден тон тя каза:

— Моето малко ангелче на тръгване разсипа пуканки отпред. Ето там, отдясно, до предното стъкло. Бъди така добър да го почистиш вместо мен, а?

Мартинели наближи още повече Гарман.

— Нали не те притеснявам? Надявам се, че нямаш нищо против. Не е кой знае какво да изчистиш малко пуканки. — Тя затършува в дамската си чанта, извръщайки се нарочно настрани, за да го накара да се почувства пренебрегнат и отхвърлен. — Пари за един мъничък обяд, искаш ли? Мммм? — Тя държеше еднодоларова банкнота в лявата си ръка така, че той на всяка цена да забележи бледата ивица от липсващата венчална халка. Мартинели напъха банкнотата в ръката му против волята му. Според Матюс осъщественият по такъв начин контакт с него — нарочно по-дълго задържайки ръката му в своята — щеше да бъде завръзката, гарантираща по-нататъшно развитие и развръзка. Докосването й щеше да го погнуси. Той щеше да я ненавижда — заради това, че му беше предложила пари, заради снизходителния тон и поради нежелания физически контакт. — Не е чак толкова студено. — Тя пусна ръката му и вдигна своята към лицето си. — Защо си се увил така? Приличаш ми на къща със спуснати капаци, готова за зимата.

Върна се на предишната тема:

— Сега за пуканките. Ти въобще чу ли какво ти казах?

— Разпилени пуканки — да ги почистя — изрече той с глас, приличен на стържеща шкурка по метална повърхност.

Леден душ като че обля Мартинели — не искаше този човек да я следи.

Каза му:

— Така е по-добре. Благодаря ти. Можех да накарам и моето ангелче да ги почисти, но пък на теб нали това ти е работата?

И тя се отдалечи, отново поклащайки бедра с надменен и арогантен маниер. Не се обърна нито веднъж назад: твърде много странности имаше в него. А това я беше изплашило. Сега имаше нужда от въздух, силната влага и миризмата на почистващи препарати в автомивката само усилиха внезапния пристъп на клаустрофобия.

Болд и Дафи наблюдаваха как Джони Гарман поема с колата към миещото устройство. Той се загледа в снимката на Бен, прикрепена към стъклото, след това в сребърния кръст, окачен на огледалото за обратно виждане. Изми и почисти стъклото, но в същото време преобърна всички играчки, празната чаша от млечния шейк и дрехите. Видяха го как бърше плота, приближавайки се към кутията, в която беше регистрационният талон на колата.

— Отвори я — опита се да му внуши Дафи, в същото време колата попадна под обстрела на струите вода, сипещи се върху нея като порой. — Отвори я — повтори тя, в тона й се четеше силно безпокойство.

В регистрационния талон фигурираше адрес на къща под наблюдение — „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет — къща, иззета от наркодилъри по нареждане на щатската данъчна комисия.

Дафни потрепери — външно отражение на усещането за предстоящото — колебаещо се все още на ръба между предчувствието за добро разрешение и за ужасен край. „Вземи кутията!“, насърчи го мислено тя. За нея друг вариант беше немислим.

— Очертава се сериозен проблем — промърмори Болд, след като на екрана се видя как заподозреният напуска предната седалка и се прехвърля отзад, малко преди да започне подсушаващата процедура.

— Мериън? — повика я Дафи в микрофона, надявайки се по това време Мартинели да беше влязла в дамската тоалетна и да си беше сложила слуховото апаратче, както беше уговорено.

— Тук съм — отзова се нервен глас.

— Започваме втори етап — обяви Дафи. — Изиграй го добре!

Мартинели се запъти отново към зоната за изчакване и се загледа през прозрачната преграда към подсушаващото устройство. На два пъти успя да забележи Гарман вътре в колата, и двата пъти той търкаше енергично прозорците. Време беше. Краката й не искаха да тръгват. Един мъж застана близо до нея. Ърни Уейтс, полицай от „Нравствения отдел“, който беше в охраняващия я екип. „Спокойно, каза си тя. Не си сама.“ Бутна вратата, водеща към зоната на изхода от конвейера, след което плати на човека на касата с банкнота от двадесет долара.

Наближи форда и видя, че блести от чистота.

Последните няколко метра се наложи да измине с по-широка крачка, защото Гарман отвори вратата от срещуположната страна на колата и излезе навън, продължавайки да трие страничния прозорец.

Тя му извика:

— Млади човече! Млади човече! — И продължи, както Дафи я беше инструктирала: — Почисти ли вътре?

Видът му я накара да се вцепени от ужас — срещу нея стоеше човек с широки рамене и много по-висок. Този човек беше съвсем различен от предишния. „Той ме е набелязал“, помисли си тя, водена от интуицията си. Стойката му беше много по-агресивна, уверена и предизвикателна. Тя посочи петно от вода. Ноздрите на Джони Гарман се разшириха. На Мартинели й се зави свят. Но както я беше инструктирала Дафи, отсече:

— На „Лейкууд авеню“ не търпим петната!

Повече не погледна Джони Гарман; жената, за която се представяше, малко се интересуваше от мнението и чувствата на околните. Вместо това отвори вратата, прокара пръст върху плота в основата на предния прозорец и на лицето й се изписа видимо задоволство, че се е освободила от лепкавата бъркотия, която беше сътворило ангелчето й.

Седна зад кормилото и потегли, само след минута вече се усети в безопасност. В безопасност, но докога, запита се тя; положението й беше като на порцеланова касичка прасенце.

Дафи беше като зашеметена. Трябваше да изчакат известно време, преди да могат да прегледат записа, направен във вътрешността на форда. Но и без да го е прегледала, беше сигурна, че Гарман не е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса. Струваше й се невъзможно да е сгрешила в преценката си за него. Но се беше провалила. Друга жена — друга клиентка — предстоеше да умре тази вечер. Тя прошепна:

— Не мога да повярвам.

Болд изглеждаше не по-малко поразен от нея.