Без шанс за разпознаване

— Двама? — повтори Болд, смаян за кой ли път от широките контакти на Ла Моя.

Ла Моя поясни с отбранителен тон:

— Опитах се да се свържа с теб по мобифона ти, но ти изобщо не реагира. Бих могъл и аз да ти кажа подробностите, но всъщност Нийл — имаше предвид Нийл Бейън — започна да проучва миналото на Гарман след ареста, за да може да оформим досието му. Зае се с колегите му по линия на пожарникарската работа, съвсем естествено в случай като този. При мен дойде, за да му помогна за данъчните декларации. Изглежда нещо беше подочул. Знам, че го изхвърли преди малко с останалите, но може би е по-добре все пак да говориш с него.

— Извикай го — нареди Болд.

Ла Моя се втурна навън.

Двамата седяха и се гледаха — Болд и Дафи. В този момент той не мислеше за нея като за красавица — не както друг път. Нямаше по-красива жена от Лиз! Всичко друго беше черна празнота.

— Значи Гарман има дете? — изрече Болд на глас това, което беше станало явно от данъчните декларации. — Това какво обяснява?

— Няма да ти се иска да го чуеш — прозвуча зловещо отговорът й.

— Един баща със сигурност би прикривал детето си — отговори бащата Болд.

— Едно дете, което излива гнева си срещу собствения си баща. Като се имат предвид фактите и обстоятелствата, това дете може би символично убива майка си отново и отново — жените, които приличат на нея. Изпраща послания заплахи на баща си. Извършва убийствата в града, където работи баща му, с помощта на наученото от бащата: огъня.

Болд усети като че го облива не вряла вода, а леден душ.

— Защо?

— Гняв.

— Но това е твърде много гняв.

Дафи кимна, след това поклати глава.

— Може би единствената вина на Гарман е, че е твърде властен и покровителствен баща — каза тя. — Може би убийствата ще спрат, ако най-накрая бащата претърпи провал — ако го осъдят да прекара живота си затворен.

— Дали ще проговори? — попита Болд.

— Бих искала първо да чуя какво има да ни казва Бейън — отвърна тя. — С колкото повече данни му дадем да разбере, че разполагаме, толкова по-голяма е вероятността да го накараме да проговори. Ако разбере, че само гадаем и налучкваме, ще се затвори още повече. Ако успеем да го извадим от равновесие, тогава вече можем да очакваме резултат.

— Набелязал си е нова жертва — въздъхна Болд, имайки предвид последното писмо. Погледна часовника си — времето летеше. — Господи! Трябва да направим нещо.

— Изпрати някой да наблюдава парка. Велосипедната алея — посъветва го тя. — Имаме рисунката на художника. Той минава през парка. Със сигурност живее наблизо.

Болд се протегна към телефона. Вратата се отвори. Нийл Бейън и Ла Моя. Бейън заговори преди още Болд да е успял да набере първата цифра:

— Всичко е заради случилото се преди време в Монтана — един ужасен пожар.

Преди десет години част от килиите на градския затвор бяха прехвърлени от сградата на Обществената безопасност в сутерена на отсрещната сграда — на правосъдието. Тук държаха особено опасните престъпници, а в сградата на Обществената безопасност имаше само общи килии, предназначени за членове на младежки банди, скитници, пияници, наркомани, дребни джебчии по домовете и крадци на коли. За извършителите на убийства, изнасилвания, едри взломни кражби и престъпления с утежняващи вината обстоятелства се полагаха самостоятелни килии.

Макар в килията на Гарман да имаше четири нара, той беше сам в нея. Вътре имаше съвсем обикновена мивка, обикновена тоалетна чиния, крушка на тавана, защитена с мрежа, а стените бяха запълнени с рисунки и надписи.

Дафи потрепери. Не обичаше особено затворите.

Гарман беше облечен с оранжев гащеризон — затворническа униформа, която караше всички да изглеждат някак унизени, но Гарман си оставаше все същият привлекателен мъж, помисли си тя. Бузите му бяха все така румени, светлокафявото на ирисите му се беше сгъстило до тъмнокафяво; макар Дафи да нямаше някакво особено отношение към окосмяването по лицата на мъжете, сега реши, че мустаците и брадата му стоят добре.

— Не виждам адвоката си — започна той, след като Болд и Дафни прекрачиха прага на килията му и затвориха вратата след себе си. Ла Моя остана от другата страна на решетката, уловил с ръце два от металните стълбове и пъхнал лице помежду им. — Нищо няма да ви кажа, докато не дойде адвокатът ми — изрече отново Гарман.

Дафни и Болд приседнаха на срещуположния нар. Както се бяха договорили, никой не изрече и дума. Дафни първа щеше да наруши мълчанието. След това щяха да се включат и другите — всичко беше уговорено предварително, щяха да задават въпросите си на смени.

Две-три минути изминаха в мълчание, Гарман изгледа последователно седящите срещу него, след това вдигна поглед и към Ла Моя. Колкото повече минаваше времето, толкова по-нервен ставаше арестантът. Най-накрая не издържа:

— Мислех си, че боядисват стените, за да замажат всички тези надписи и рисунки. Отвратителни са.

Дафи изстреля репликата си:

— Нито една буква от почерка ти не е сходна с написаното в писмата.

Болд се включи веднага:

— Човекът, който пали пожарите, е по-слаб с около трийсетина кила от теб.

И Ла Моя не закъсня:

— Всички цитати от писмата имат един и същи източник. Може би ти ще ни осветлиш кой е този източник?

Очите на Гарман продължаваха да ги оглеждат последователно.

Ла Моя каза:

— Кой е този общ източник за всички цитати, които си пращал сам на себе си?

От устата на Гарман се отрони:

— Бартлетс.

В гласа му имаше известна доза убедителност.

Ла Моя имитира обичайния звук от телевизионните игри, сочещ погрешен отговор.

Гарман потрепери от мисълта, че го бяха уличили в грешка.

Дафи каза:

— В лабораторията са идентифицирали химическия състав на мастилото, използвано в писмата. Ти не притежаваш химикал с подобно мастило. Нямаш и такава хартия. Намерихме само три марки в дома ти и те нямаха нищо общо с тези, които е използвал Начетения.

Тя следеше внимателно движението на очите му, внимавайки и за движенията на тялото, които можеха да й подскажат несигурност и притеснение, като например облизване с език на пресъхналите устни. Тайният език на тялото.